Излязоха от паркинга и Бош пое на север към Бродуей. Имаше много автомобили и пешеходци и се налагаше да се придвижват бавно. Хари мълчеше и чакаше Карбон да заговори.
— Добре, какво е толкова важно, че трябваше да ме отвлечеш от управлението? — най-после попита той.
Бош продължи да кара без да отговори. Искаше Карбон да се поизпоти.
— Имаш проблеми, Карбон — накрая отвърна той. — Просто си мислех, че би трябвало да ти го кажа. Виж, искам да бъдем приятели, Карбон.
Другият предпазливо го изгледа.
— Зная, че имам проблеми — рече Карбон. — Плащам детска издръжка на две различни жени, по стените на къщата ми все още има пукнатини от земетресението и профсъюзите пак няма да ни извоюват увеличение тази година. И какво от това, по дяволите?
— Това не са проблеми, бе човек. Това са неудобства. Говоря за истински проблеми. За това, че онази вечер си влязъл с взлом в „Арчуей“.
Известно време Карбон не отговори и Бош не бе сигурен, но му се струваше, че човекът сдържа дъха си.
— Не зная за какво говориш. Върни ме обратно.
— Не, Карбон, разбираш ли, това е грешният отговор. Тук съм, за да ти помогна, не да ти навредя. Аз съм ти приятел. Това се отнася и за шефа ти, Фицджерълд.
— Продължавам да не разбирам за какво говориш.
— Добре тогава, ще ти кажа за какво говоря. В понеделник ти се обадих и те питах за жертвата, Алайзо. После ти ми телефонира и ми каза не само, че ОБОП се отказват от случая, но и че никога не си чувал за този тип. Но веднага щом си затворил телефона, ти си отишъл в „Арчуей“, вмъкнал си се в офиса на моя човек и си извадил подслушвателя, който сте поставили в телефона му. Ето за какво говоря.
Бош за първи път хвърли поглед към него и видя лицето На човек, чиито мисли бясно препускат, за да намерят изход. Детективът разбра, че е уцелил право в целта.
— Всичко това са глупости.
— Да бе, как ли пък не. Следващия път като решиш да влизаш с взлом, погледни нагоре. Виж дали няма камери. Правило номер едно на Родни Кинг: не се оставяй да те заснемат.
Той изчака малко, за да го остави да асимилира чутото, после заби последните пирони в ковчега.
— Съборил си чашата от бюрото и тя се е счупила. После си я изхвърлил навън, като си се надявал, че никой няма да забележи. И още едно последно нещо за правилата. Ако ще влизаш някъде с взлом по къси ръкави, трябва да си бинтоваш ръката или да скриеш татуировката на ръката си по някакъв друг начин, нали ти е ясно какво искам да кажа? Когато те заснемат с камера, веднага могат да те разпознаят по това. А теб, Карбон, са те заснели, при това отлично.
Карбон избърса лицето си с длан. Бош превключи на трета и те влязоха в тунела под Бънкър хил. В мрака, който обгърна колата, Карбон най-после заговори:
— Кой знае за това?
— Засега само аз. Но да не си помислиш нещо. Ако ми се случи нещо, за записа ще научат много хора. Но засега навярно мога да задържа положението.
— Какво искаш?
— Искам да зная какво става и ми трябват всички записи, които сте направили.
— Невъзможно. Не мога да го направя. Не разполагам със записите. Аз дори не се занимавах със случая. Просто направих онова…
— Което ти е наредил Фиц. Да, зная. Но не се грижи за това. Иди при Фиц или при онзи, който се занимава със случая, и ги вземи. Ако искаш, ще дойда с теб или пък ще те чакам в колата. Но сега се връщаме да ги вземем.
— Не мога да го направя.
Бош разбираше какво означава този отговор — Карбон не можеше да вземе записите, без да каже на Фицджерълд, че се е провалил.
— Ще ти се наложи, Карбон. Изобщо не ми пука за теб. Ти ме излъга и се опита да ми попречиш на разследването. Или да ми донесеш записите и ще ми обясниш какво става, или ето какво ще последва. Ще направя три копия на записа от камерата. Единия ще пратя на началника в стъкления дом, другия на Джим Нютън в „Таймс“, а последния — на Стан Чеймбърс от Канал 5. Стан е опитен и му е ясно какво да прави с тях. Знаеш ли, че тъкмо той първи се е добрал до записа на Родни Кинг?
— Господи, Бош, ти направо ме убиваш!
— Сам си направил избора, Карбон.
Аутопсията извършваше патоанатом на име Саласар. Когато Бош стигна до съдебната морга в калифорнийския окръжен медицински център, той вече беше започнал. Двамата размениха бегъл поздрав. Облечен в хартиена престилка и с найлонова маска на лице, детективът се облегна на една от стоманените маси и се загледа в действията на лекаря. Не очакваше много от аутопсията. Всъщност бе дошъл тук само за куршумите и се надяваше, че поне един от тях ще е годен за подлагане на балистична експертиза. Убийците предпочитаха двайсет и втори калибър тъкмо защото меките куршуми често толкова силно се деформираха от отскачането в черепната кутия, че не можеха да се използват за балистично сравнение.