— Много хитро, Бош, но аз няма да разговарям с теб. Уайс ми каза, че можеш да се опиташ да го направиш без негово знание. Няма да играя по свирката ти. Заведи ме в Лос Анджелис, дай ми хората, с които мога да се разбера, и ще се разберем. Тогава всеки ще получи каквото иска.
— Млъкни и слушай, тъп задник такъв. Вече не давам и пукната пара за каквато и да е сделка. Единственото, което ме интересува сега, е дали да те оставя жив, или не.
Бош разбра, че е успял да привлече вниманието му. Той го остави няколко секунди да чака в напрежение, после продължи:
— Нека ти обясня нещо, Гоушън. В цял Лас Вегас има само един човек, който ме интересува. Жена. Ако нея я няма, всичко отива по дяволите. Но нея я има. И от всички хора в този град, твоят шеф е решил да задържи и да използва срещу мен тъкмо нея.
Гоушън тревожно присви очи. Ставаше дума за неговите хора. Заподозреният отлично знаеше какво следва.
— Ето каква е сделката, за която говоря — рече Бош. — Теб срещу нея. Джоуи Маркс ми каза, че ще върне приятелката ми, ако не стигнеш до Лос Анджелис. И обратно. Нали ти е ясно?
Гоушън сведе поглед към масата и бавно кимна.
— Ясно ли ти е?
Детективът извади пистолета си и го насочи на по-малко от десет сантиметра от лицето му. Очите на Гоушън се събраха към черния отвор на цевта.
— Бих могъл да ти пръсна черепа още сега. Хакет ще влезе и аз ще му кажа, че си се опитал да ми вземеш пистолета. Ще му се наложи да ми повярва. Той ми позволи да се срещна с теб, а това е незаконно. Ще трябва да ми повярва.
Бош отдръпна оръжието си.
— Или пък утре. Ето какво ще стане утре. Докато чакаме самолета на летището, край игралните автомати се вдига шум. Някой е ударил шибания джакпот и двамата с партньора ми допускаме грешката да погледнем натам. Междувременно някой — може да е твоето приятелче Гъси — те намушва в гърлото с петнайсетсантиметрова кама. Ти си мъртъв, а приятелката ми се връща при мен.
— Какво искаш, Бош?
Детективът се наведе към него.
— Искам да ми дадеш основание да не го правя. Изобщо не ми пука за теб, Гоушън, жив или мъртъв. Но няма да позволя и прашинка да падне върху нея. През живота си съм допускал много грешки. Веднъж заради мен убиха човек, когото не би трябвало да убият. Ясно ли ти е? Няма да повторя тази грешка. Това е изкупление, Гоушън. И ако трябва да дам боклук като тебе, няма да се поколебая. Има само една възможност. Ти познаваш Джоуи Маркс. Къде би могъл да я държи?
— О, Господи, нямам представа.
Заподозреният потърка главата си с длан.
— Помисли, Гоушън. Той е правил такива неща и преди. За хора като вас това е нещо обичайно. Къде би могъл да държи някой, когото не иска да открият?
— Той използваше… използваше няколко скривалища. Хм… струва ми се, че в този случай би трябвало да е използвал онези полинезийци.
— Кои са те?
— Двама здравеняци. Полинезийци. Братя са. Имената им са прекалено трудни, за да ги запомня. Наричаме ги Том й Джери. Едно от скривалищата е тяхната къща. И в този случай Джоуи сигурно е използвал нея. Другата е главно за броене на пари, там отсядат хората от Чикаго.
— Къде е къщата на полинезийците?
— В северен Вегас, всъщност не много далеч от „При Доли“.
Върху листа от бележник, който му даде Бош, Гоушън нахвърля груба схема.
— Ходил ли си там, Гоушън?
— Няколко пъти.
Детективът обърна листа наопаки.
— Начертай ми плана на къщата.
Бош спря в отбивката пред „Мираж“ прашната детективска кола, която беше прибрал от летището, и изскочи навън. Портиерът го пресрещна, но той мина покрай него.
— Ключовете ви, сър?
— Веднага се връщам.
Портиерът възрази, че не може просто така да остави колата си там, но Бош изчезна зад въртящата се врата. Докато минаваше през казиното на път за фоайето, той потърси Едгар сред играчите, спирайки поглед на всеки висок негър. Партньорът му го нямаше.
От един от вътрешните телефони във фоайето детективът поиска стаята на Едгар и почти доловимо въздъхна от облекчение, когато чу гласа му.
— Джери, тук е Бош. Нуждая се от помощта ти.
— Какво има?
— Ще те чакам на входа.
— Сега ли? Тъкмо си поръчах вечеря. Ти не се обади и аз…
— Веднага, Джери. Носиш ли си бронираната жилетка?
— Жилетката ли? Да. Какво…
— Вземи си жилетката.
Бош затвори, преди Едгар да успее да му зададе други въпроси.
Когато се обърна, за да се насочи към изхода, погледът му попадна върху познато лице. Тъй като мъжът бе добре облечен, отначало си помисли, че е някой от хората на Джоуи Маркс, но после си спомни. Ханк Майер, шефът на охраната.
— Детектив Бош, не очаквах да ви видя тук.