— Току-що пристигам. Дойдох да взема един човек.
— Значи сте намерили когото търсехте?
— Така смятаме.
— Поздравления.
— Вижте, Ханк, трябва да тръгвам. Оставил съм колата си отпред и сигурно съм задръстил улицата.
— А, значи е била вашата кола. Току-що чух по радиостанцията. Да, моля ви, махнете я оттам.
— Ще се видим по-късно.
Бош понечи да го отмине.
— А, детектив? Просто исках да знаете, че онзи залог още не е осребрен.
Хари спря.
— Какво?
— Нали ни помолихте да проверим дали някой е осребрил залога, който вашият човек е направил в петък вечерта. За „Доджърс“.
— А, да, вярно.
— Е, проверихме компютърните записи и открихме номера на квитанцията. После намерихме номера в компютъра. Още никой не е прибрал парите.
— Добре, благодаря.
— Днес телефонирах в офиса ви, за да ви съобщя, но вас ви нямаше. Не знаех, че ще идвате отново. Ще продължаваме да следим.
— Благодаря ви, Ханк. Трябва да вървя.
Бош започна да се отдалечава, но Майер продължи:
— Няма проблем. Аз ви благодаря. С готовност сътрудничим на нашите братя от органите на реда.
Майер широко се усмихна. Детективът хвърли поглед назад към него и се почувства така, сякаш за крака му е закачена тежест. Не можеше да се откъсне от него. Бош просто кимна и продължи да върви, като се опитваше да си спомни кога за последен път е чул израза „братя от органите на реда“-Почти беше излязъл от фоайето, когато видя, че Майер продължава да върви след него.
— Още нещо, детектив Бош.
Той спря, но вече загуби търпение.
— Какво има, Ханк? Наистина трябва да вървя.
— Ще ви отнема само секунда. Става дума за услуга. Предполагам, че управлението ви ще даде изявление за ареста пред пресата. Ще ви бъда признателен, ако не споменавате името на „Мираж“. Даже за помощта ни, ако нямате нищо против.
— Няма проблем. Ще се видим пак, Ханк.
Бош се обърна и се отдалечи. Така или иначе нямаше вероятност да споменат за „Мираж“ в изявленията си пред медиите, но той разбираше загрижеността на човека. Виновност по асоциация. Майер смесваше имиджа на хотела с охраната на казиното. А може би ставаше въпрос за едно и също нещо.
Стигна до колата точно в момента, в който Едгар се появи пред хотела с бронираната си жилетка в ръка. Портиерът заплашително гледаше към Бош. Той извади пет долара и му ги подаде, но банкнотата не успя да промени изражението му. Двамата с Едгар скочиха в колата и потеглиха.
Когато стигнаха, къщата, за която му беше казал Гоушън, изглеждаше пуста. Бош спря колата половин пресечка преди нея.
— Все още не ми е ясно какво става, Хари — каза Едгар. — Би трябвало да съобщим в управлението.
— Вече ти обясних. Не можем. Маркс трябва да разполага с хора в полицията. Иначе нямаше да научи за нея и да я хване. Ако съобщим в управлението, той ще разбере и ще я убие, или веднага ще я премести някъде другаде. Затова първо ще влезем вътре и после ще се обадим в полицията.
— Ако изобщо има после. Какво, по дяволите, искаш да направим? Да нахлуем вътре и да започнем да гърмим? Това са каубойски глупости, Хари.
— Не, единственото, което трябва да правиш, е да седиш зад волана, да обърнеш колата и да си готов да потеглиш. Възможно е да се наложи да тръгнем бързо.
Бош се бе надявал Едгар да го прикрива, но след като по пътя му обясни положението, стана ясно, че младият детектив няма да му е от особена полза. Затова мина на план Б, според който Едгар беше просто шофьор.
Бош отвори вратата и преди да излезе, погледна към партньора си.
— Ще ме чакаш тук, нали?
— Ще те чакам. Само гледай да не те убият. Не искам после да ми се налага да обяснявам.
— Добре, ще направя каквото мога. Дай ми назаем твоите белезници и отвори багажника.
Бош пъхна белезниците в джоба на якето си и отиде при багажника. Той извади бронираната си жилетка, облече я върху ризата и си сложи сакото, за да скрие кобура на пистолета. После повдигна резервната гума. Под нея, завит в намаслено парче плат, беше неговият „Глок 17“. Извади пълнителя, провери най-горния патрон за ръжда и отново го зареди. След това пъхна пистолета в колана си. Ако се наложеше да стреля, не искаше да използва служебното си оръжие.
Детективът спря до прозореца на Едгар, махна му с ръка и тръгна нататък по улицата.
Скривалището представляваше малка бетонна сграда, която се сливаше с околността. След като прескочи еднометровата ограда, той извади пистолета от колана си и заобиколи къщата отстрани. Не светеха нито предните, нито страничните прозорци. Но вътре се чуваше приглушеният звук на телевизор. Тя бе там. Чувстваше го. Знаеше, че Гоушън му е казал истината.