— За малко да не те позная без смокинга, Гъси. Би ли предал на Джоуи Маркс нещо?
— Да. Какво?
— Майната ти. Само му кажи това.
— Няма да му хареса.
— Изобщо не ми пука. Има късмет, че не му оставям тук три трупа вместо съобщение.
Бош погледна към Елиънър.
— Искаш ли да кажеш, или да направиш нещо?
Тя поклати глава.
— Тогава да се махаме. Единственият проблем, Гъси, е, че не ни достига един чифт белезници. Много жалко за теб.
— Има въже в…
Бош го удари със задния край на пистолета си по основата на носа и разби онези от костите му, които не бе счупил по време на предишната им схватка. Гъси тежко се свлече на колене и после се стовари по очи. При падането си върху плочките лицето му издаде тъп звук.
— Хари! Господи!
Беше Едгар. Неочакваното насилие го бе шокирало.
Бош само погледна към него за миг и рече:
— Да вървим.
Когато стигнаха в жилището на Елиънър, Бош спря автомобила до вратата и отвори багажника.
— Нямаме много време — каза той. — Джери, ти остани навън и гледай да не дойде някой. Елиънър, можеш да напълниш багажника с всичко, което успееш да събереш вътре.
Тя кимна. Разбираше. С Лас Вегас за нея беше свършено. След случилото се повече не можеше да остане тук. Бош се зачуди дали също разбира, че за всичко е виновен той. Ако не се бе появил, животът й нямаше да се промени.
И тримата излязоха от колата и Хари последва Елиънър в апартамента. Тя се спря пред разбитата врата и детективът й каза, че го е направил той.
— Защо?
— Защото след като не ми се обади, си помислих… помислих си нещо друго.
Тя отново кимна. Беше разбрала и това.
— Нямам много — каза Елиънър, като огледа жилището си. — Повечето от нещата тук не ми трябват. Навярно даже няма да имам нужда от целия багажник.
Тя влезе в спалнята, извади от гардероба стар куфар и започна да подрежда в него дрехите си. Когато го напълни, Бош го изнесе и го сложи в багажника. После се върна и видя, че Елиънър слага останалите си дрехи и лични вещи в кашон. Накрая пъхна вътре фотоалбум и отиде в банята, за да донесе аптечката си.
Единственото нещо, което взе от кухнята, бе тирбушон и каничка за кафе с рисунката на „Мираж“.
— Купих си я една вечер, когато спечелих там четиристотин шейсет и три долара — каза тя. — Играех на голямата маса и отдавна бях превишила лимита си, но спечелих. Искам да го запомня.
Тя остави каничката върху пълния кашон.
— Това е. Това е всичко, което е останало от целия ми живот.
Бош я погледна за миг, после изнесе кашона при колата и с известни усилия успя да го намести до куфара. Когато свърши, той се обърна и каза на Елиънър, че трябва да тръгват. Тя стоеше до колата и държеше пред себе си като щит „Нощни птици“, картината на Едуард Хопър.
— Ще има ли място за нея?
— Естествено. Ще й намерим място.
В „Мираж“ Бош отново спря пред входа и видя, че главният портиер се намръщва, когато разпозна колата. Детективът излезе, бързо му показа значката си, така че да не разбере, че не е от местното управление, и му даде двайсет долара.
— По служба съм. Ще се забавя двайсетина-трийсет минути горе. Колата ми трябва тук, защото на тръгване ужасно ще бързаме.
Мъжът погледна към двайсетачката в ръката му, сякаш беше човешко изпражнение. Бош бръкна в джоба си, извади още двайсет и му ги подаде.
— Ставали?
— Става. Оставете ми ключовете.
— Не. Ключовете не. Никой няма да пипа колата.
Детективът трябваше да извади картината от багажника, за да измъкне куфара на Елиънър и комплекта за почистване на оръжие, който държеше там. После затвори капака, като махна с ръка, за да откаже помощта на един от портиерите. Във фоайето той остави куфара на земята и погледна към Едгар.
— Много ти благодаря, Джери. Без теб нямаше да успея. Сега Елиънър ще се преоблече горе и после ще я изпратя на летището. Навярно ще се върна късно. Хайде да се уговорим да се срещнем тук в осем сутринта, за да идем в съда.
— Сигурен ли си, че не искаш да дойда до летището?
— Не, мисля, че ще се оправим. Маркс повече няма да посмее да направи каквото и да е. А ако имаме късмет, Гъси така или иначе няма да се свести още около час. Отивам да платя.
Той ги остави и отиде на рецепцията. Нямаше опашка. Беше късно. След като даде на чиновничката кредитната си карта, Бош погледна назад. Едгар протегна ръка на Елиънър и тя я стисна, но после го прегърна. След това младият мъж изчезна в претъпканото с хора казино.
Елиънър заговори едва когато стигнаха в стаята му.
— Защо ще ме изпращаш на летището? Нали каза, че според теб нямало да направят нищо?