Самюълс заобиколи масата и се насочи към вратата. Другите се изправиха и го последваха. На Бош му се искаше да скочи и да го удуши, но външно остана спокоен. Тъмните му очи проследиха прокурора, който не се обърна да го погледне. Но преди да излезе, той отправи една последна реплика към Ървинг.
— Последното нещо, което искам, г-н заместник-началник, е да изкарвам мръсните ви ризи на показ. Но ако не се погрижите сами за това, няма да ми оставите друга възможност.
С тези думи той и агентите излязоха навън. Останалите в залата седяха в мълчание, заслушани в стъпките, които отекваха по лъснатия линолеум в коридора. Бош погледна към Билетс и кимна.
— Благодаря, лейтенант.
— За какво?
— Че накрая ме подкрепихте.
— Просто не вярвам, че си го извършил ти, това е всичко.
— Не бих подхвърлил улика и на най-големия си враг. Ако го бях направил, щях да съм загубен.
Частейн се размърда на стола си. На лицето му играеше лека усмивка.
— Частейн, двамата с теб вече сме си имали работа на два пъти и тогава ти не успя да ме хванеш — каза детективът. — Не искаш отново да се провалиш, нали? Най-добре изобщо не се захващай.
— Виж, Бош, шефът ме помоли да се заема със случая и аз го направих. Той е на твоя страна, но според мен историята, която току-що измисли, е съшита с бели конци. Съгласен съм с федералните. Ако зависеше от мен, нямаше да те пусна да излезеш от тази зала със значката си.
— Но не зависи от теб, нали? — рече Ървинг.
Когато се върна вкъщи, Бош остави пакета с храна до вратата и почука, но никой не му отговори. Той изрита настрани сламената рогозка и намери под нея ключа, който беше дал на Елиънър. Когато се наведе да го вземе, в гърдите му се надигна тъга. Нея я нямаше.
На влизане го посрещна силният мирис на прясна боя, което му се стори странно, защото от боядисването вече бяха минали четири дни. Детективът влезе направо в кухнята и остави пакета. После извади от хладилника бутилка бира и се облегна на тезгяха, като бавно отпиваше от шишето. Миризмата на боя му напомни, че сега ще има много време, за да довърши всичко, което трябваше да се направи по къщата. В момента работното му време се ограничаваше точно между девет и пет.
Отново си помисли за Елиънър и реши да провери дали не му е оставила бележка. А може би куфарът й бе в спалнята? Но щом влезе в дневната, той спря и погледна към стената, която беше оставил наполовина боядисана. Сега тя бе напълно готова. Бош остана дълго време там, загледан в работата, като че ли беше шедьовър в музей. Накрая се приближи и леко докосна боята. Бе прясна, но изсъхнала. Предполагаше, че е само от няколко часа. Макар че нямаше кой да го види, на лицето му се изписа широка усмивка и той почувства, че мълния на радост разкъсва заобикалящата го сива аура. Нямаше нужда да търси куфара й в спалнята. Той възприе боядисаната стена като знак, като послание от нея. Тя щеше да се върне.
Един час по-късно Бош бе разопаковал багажа си и останалите вещи на Елиънър от колата, взе душ, преоблече се и застана в мрака на задната веранда. Отпиваше от нова бутилка бира и наблюдаваше потока от светлини, който се движеше в подножието на хълма по холивудската скоростна магистрала. Нямаше представа колко време е стояла на прага на плъзгащата се врата и го е гледала. Но когато се обърна, тя бе там.
— Елиънър.
— Хари… Мислех си, че ще се върнеш много по-късно.
— Аз също. Но съм тук.
Той се усмихна. Искаше да иде при нея и да я докосне, но някакъв предпазлив гласец му казваше да не бърза.
— Благодаря за помощта.
Той посочи с бутилката към дневната.
— Няма проблем. Обичам да боядисвам. Така се отпускам.
— Да. Аз също.
Известно време двамата само се гледаха.
— Видях картината — рече тя. — Изглежда чудесно там.
Бош беше извадил нейната репродукция на „Нощни птици“ от багажника и я бе закачил на току-що боядисаната стена. Знаеше, че реакцията й ще му подскаже много за това къде бяха и накъде са се запътили.
— Добре — каза той, кимна и се опита да не се усмихне.
— Какво стана с онази, която ти пратих?
Това беше много отдавна.
— Земетресението — отвърна Хари.
Тя кимна.
— Откъде идваш?
— А, отидох да наема кола. Нали разбираш, докато реша какво да правя. Оставих моята във Вегас.
— Предполагам, че бихме могли да идем и да я докараме. Тя кимна.
— А, освен това донесох и бутилка червено вино. Искаш ли? Или още една бира?
— Ще пия каквото пиеш и ти.
— Ще си взема чаша вино. Сигурен ли си, че искаш?
— Сигурен съм. Аз ще я отворя.