— Внимавайте! — извика археологът.
Втори звяр се метна към гърба на Верховен и дулото на автомата на Хоукър изригна огън. Ехтящите откоси за кратко окъпаха пещерата в светлина като фотографски светкавици. Куршумите се забиха в създанието още докато беше във въздуха и то се стовари върху Верховен.
Наемникът политна напред и Хоукър стреля отново. Чудовището изпищя и отскочи назад. Когато фенерчето на Макартър освети очите му, то засъска, пръскайки слюнки, и се стрелна в мрака, следвано от дъжд от куршуми.
Лъчите кръстосваха тъмнината, шумът от тичащите зверове се смесваше със съскането им и с тежките стъпки на мъжете, предупредителните викове и кънтящите гърмежи.
Даниел отново се беше притиснала към стената. Кракът й се схващаше, мускулите й пламтяха от болка. Тя извади магнезиева факла и я хвърли върху площадката. В първия момент блясъкът ги ослепи, но когато кървавочервената светлина изпълни пещерата, видяха грамадна сянка, потъваща в езерото. Друго създание пълзеше ранено по гладката каменна повърхност, а трето бягаше по тавана от мястото на битката, задържайки се с нокти за неравностите.
— Хоукър! — извика Лейдлоу и посочи нагоре.
Пилотът се извъртя, прицели се в звяра и стреля. Чудовището изпищя от болка — крясък на тропическа птица, само че хилядократно по-силен. Задните му крака изгубиха опора и то увисна. Но Хоукър го улучи повторно и то полетя с мъчителен вой към езерото. Тялото му се стовари с грохот във водата сред дъжд от скални отломки.
Сега Хоукър разбираше какво се е случило. Зверовете бяха изпълзели от езерото, бяха се покатерили по страничните стени и ги бяха нападнали от тавана. Тракането идваше от ноктите им, вкопчващи се в камъка, а стърженето — от плъзгането на твърдите им тела между сталактитите и другите образувания.
Той огледа неравния таван над тях. Сталактитите скриваха повърхността и не позволяваха пълна видимост само от едно място. Пристъпи встрани и отново изви шия нагоре. На шест метра от него Макартър последва примера му. Даниел също осветяваше тавана.
В това време Верховен се изправи на крака. Беше паднал върху строшената си длан и тя пулсираше от невъобразима болка. Лепенките бяха почти напълно разкъсани, но той успя да зареди пушката и гневно отскубна дланта си от помпата. Огледа площадката, после се озърна към тавана. След като не забеляза признаци на опасност, отново насочи вниманието си към причината за болките му. Раненият звяр се гърчеше по хълбок и отчаяно се мъчеше да се довлече до езерото.
Южноафриканецът се насочи към него и изруга, опитвайки се да се избави от останалата по ръката му лепенка. Когато се приближи, се прицели внимателно, изстреля куршум в черепа на съществото и то се отпусна неподвижно на пода.
Верховен с огромно удовлетворение отпусна мосберга. Другите продължаваха да оглеждат тавана и той за кратко последва примера им. На лицето му плъзна доволна усмивка.
— Няма ги — извика с гордостта на завоевател. — Мъртви или избягали, изберете сами.
Не помнеше броя на сраженията, в които е участвал. Всяко беше уникално и този последен сблъсък не правеше изключение. Един звяр бе убит, другите бяха избягали ранени в езерото. Адреналинът от битката бързо се разпръскваше, свистейки в ушите му като яростен вятър. Той се огледа за последен път наоколо и отиде при Даниел.
— Добре ли си?
Отворила аптечката, тя седеше на пода и промиваше раната на прасеца си с кислородна вода.
— Ще оцелея — изпъшка, докато течността вдигаше мехурчета и пяна.
Верховен се обърна към Макартър и Хоукър, които продължаваха да оглеждат тавана.
— Оставете — извика той. — Ще си изкълчите вратовете, извивате ги като някакви пеликани.
Археологът плъзна лъча на фенерчето си по още няколко участъка, после отпусна автомата си и се насочи към другите. Хоукър обаче продължи да проверява тавана навътре в пещерата, осветявайки методично сенките между висящите сталактити.
Верховен се засмя.
— Параноик — поклати глава той, обърна се към Даниел и огледа прасеца й. — Истинска бойна рана, ще остане хубав белег. — Тя гневно го стрелна с очи и наемникът пак се засмя. Не го бяха виждали толкова въодушевен.
По обратния път Макартър спря и проучи отблизо убитото от Верховен чудовище. Съществото лежеше по хълбок и като че ли още потрепваше. От раните му се стичаха тъмни течности и се носеше странна миризма на гниещи зеленчуци, също толкова остра, колкото вонята на сяра в пещерата.