Този звяр беше почти два пъти по-дребен от създанието, което ги бе нападнало при дървото в края на поляната. Изглеждаше мършав, с дълги крайници, явно млад индивид. Сигурно тежеше деветдесет килограма, макар че когато беше скочил отгоре им, им се стори много по-огромен.
Макартър разгледа останките от главата му, почти напълно отнесена от изстрела на помпата. Тя беше непропорционално голяма и ъглеста, клиновидна, със силно стесняваща се предна част. Единственото оцеляло око нямаше клепач и лъщеше като гладък мокър камък. Цялото тяло на създанието бе черно, на места с малко по-светли ивици, и кожата му беше покрита с някакъв тъмен секрет, излизащ през милиони миниатюрни порички.
Макартър нито беше виждал, нито беше чувал за нещо подобно. Дори самата фигура на чудовището изглеждаше неестествена. Цялото му тяло се състоеше от ъгли, като от застъпващи се плоскости. Предните и задните му крака бяха дебели, но ставите им бяха прости и оголени, като панти на врата — един отвор за долната половина и още един за горната. Жилестите му мускули приличаха на снопове жици. Имаше шия, тънка почти като на насекомо, а от задната й страна стърчаха две редици твърди косми, сливащи се в края като латинската буква V.
Зловещо същество, помисли си професорът. Притежаваше всички особености на хищник: стереоскопично зрение, мощно тяло, нокти, напомнящи извити стоманени остриета. Разтворените му мускулести челюсти бяха пълни със зъби, остри като метални клинове.
Макартър погледна към тавана, по който бяха пълзели зверовете. Пред очите му изплува онова древно маянско изображение — изправени на земята хора, нищо неподозиращи за застаналите точно под тях обитатели на Шибалба, които вървяха по обратната страна на земната повърхност. „Ако знаех, че тук долу живее нещо такова, щях да реша, че тази пещера е отвъдният свят.“ Побиха го тръпки.
Даниел и Верховен се приближиха и смаяно заоглеждаха съществото. Входните рани явно особено заинтригуваха Лейдлоу. Приличаха на стъклена плоскост, случайно пробита от бейзболна топка. От отворите излизаха дълги пукнатини.
Даниел се наведе и натисна тялото с цевта на автомата си. Беше твърдо. Тя почука по него и се разнесе кухо кънтене.
— Екзоскелет. Костите са отвън. Такива големи животни няма, само насекоми и ракообразни.
— Значи това е някаква буба — ухили се Верховен.
Макартър го побутна и посочи голямо мораво петно на куртката му — на мястото, където го беше ударил звярът. Платът се бе разръфал и потъмнял, сякаш от разяждаща течност.
— Някакъв секрет — предположи Даниел. — Цялото тяло на това нещо е покрито с него.
Южноафриканецът свали куртката си и я хвърли на земята, а Лейдлоу се надвеси над съществото.
— Усещаш ли миризмата?
Археологът кимна и каза:
— Почти като амоняк. Усетих я още снощи, когато другото чудовище ни нападна. Само че това тук вони много по-силно, въпреки че е по-дребно.
Даниел се озърна назад към малките басейни.
— И аз си мислех същото. И ми се струва, че знам защо. Амонякът е основа, която неутрализира киселината. Предполагам, че секретът по тялото му е точно такъв, но ако се съди по бързината, с която разяжда плата, сигурно е много по-силен от амоняк.
— И за какво им е това? — учуди се Верховен.
Лейдлоу кимна към басейните.
— Така оцеляват. Отделят този секрет, за да неутрализират киселината.
Макартър си спомни как помагаше на сина си в уроците по химия и постоянно отскачаше до химическия факултет, за да се консултира с колегите си по въпроси, на които не можеше да отговори. Основите бяха също толкова опасни, колкото и киселините. Смесени, те взаимно се неутрализираха, но поотделно киселините бяха разяждащи, а основите — изгарящи. И двете представляваха огромна опасност за органичната тъкан и за материали, далеч по-здрави от човешката кожа. Той се обърна към Даниел. Тя беше отрязала разкъсаната част от крачола на панталона си и прасецът й бе гол. Кожата й се беше зачервила, но нямаше мехури.
— Ами кракът ти?
Тя също погледна надолу. Отрязаното парче плат, което бе захвърлила някъде в мрака, сигурно също се разяждаше като куртката на Верховен.
— Полях раната с кислородна вода — каза тя. — Използвах я като антисептик, но понеже до известна степен е киселина, сигурно е неутрализирала попадналата върху кожата ми основа. Обаче изпитвам странно усещане, сякаш гори със студен огън, като мента върху езика.