— В реката, на около сто и шейсет километра оттук, ме чака кораб.
— Това ми се изглежда добра идея — отбеляза Бразош.
— Съгласен съм — обади се Макартър. — Предишния път прибързано оцених достойнствата на пътуването с хеликоптер, затова бих искал да опитам пак.
Вертолетът бе за предпочитане пред мъчителния преход през джунглата, но носеше други опасности, и не на последно място необходимостта да се доверят на Кауфман. И все пак имаше надежда. Хоукър погледна Даниел, тя кимна и той каза на Кауфман:
— Ще почакаме хеликоптера. Но ако нещо се обърка, ако твоят човек се опита да ни очисти, ако от джунглата се домъкнат други твои приятелчета и ни предизвикат, обещавам ти, че ще съжаляваш. С други думи: това ще свърши зле за теб.
По същество Кауфман беше делови човек, не особено склонен към емоции или сантименталност. Интересуваше го крайният резултат. В този случай това означаваше да оцелее. Изправен пред избора да умре в джунглата или да се върне в Щатите окован във вериги, с радост щеше да застане пред правосъдието, заобиколен от скъпите си адвокати и при перспективата да разкрие злоупотребите на НИИ. Всъщност се съмняваше, че ще се стигне дотам. Винаги имаше възможност за сделка.
— Сигурен съм в това — отговори той накрая и се обърна към Даниел. На лицето й бе изписано разочарование. Той знаеше какво цели НИИ. Главно защото бе имал достъп до изходните им данни и неговите хора бяха стигнали до същите заключения. Всички имаха една цел: системата за студен ядрен синтез. Да преживеят всичко това и да останат с празни ръце… В известен смисъл съчувстваше на Даниел.
— Нищо ли няма там долу? — попита Кауфман.
— Нищо — отвърна тя. — Само празно пространство, камък и смърт.
— Ужасно — изпъшка той. — След всичко, което се случи!
38.
Значи щяха да чакат хеликоптера на Кауфман. Докато пристигнеше или докато не отминеше уреченото време. Щяха да превърнат лагера в цитадела и да се укрепят в нея, избягвайки мрачния лабиринт на джунглата с нейните безплътни сенки и безброй скривалища. Щяха да изкопаят окопи, да поставят препятствия и да приготвят огромното количество оръжия и боеприпаси, донесени от двете групи. И ако нападателите им се върнеха, щяха да се изправят пред ураган от кръстосан огън.
Такъв беше планът на Кауфман още от първия му разговор с уплашения и осакатен Джак Диксън. Бе прозрял грешката им да навлязат в джунглата дори преди да чуе ужасяващия му разказ за пътуването до реката. Но пък знаеше, че Диксън е трябвало да си тръгне, докато неговото намерение беше да остане, да реши проблема и да намери каквото търсеше, необезпокояван от зверовете и индианците. И сега, след първата провалила се версия на плана, оцелелите от двата лагера щяха да направят втори опит.
Падна се на Верховен да построи новото укрепление. Окопите бяха разположени прекалено нарядко, прекалено далеч един от друг, за да има полза от тях. Тази тактика идваше от света, в който през последните десетилетия бяха обучени източноевропейските наемници на Кауфман: бойно поле със сеещи смърт машини и мощни експлозиви, където разстоянието не позволява голям брой позиции да бъдат унищожение една ракета, бомба или снаряд.
От друга страна, животът на Верховен беше преминал в близък бой, в сражения с лично оръжие в голата савана, в джунглата и в племенни територии, където врагът разполагаше с по-примитивна техника, но обикновено с числено превъзходство. И сега се намираха в подобна ситуация, която изискваше защитниците да се съберат близо един до друг и в която концентрацията на огнева мощ представляваше най-добрата отбрана.
Планът на южноафриканеца предвиждаше да изкопаят нова система от окопи, по-плитки заради ограниченото време, но разположени нагъсто, като събраните в кръг каруци от Дивия запад. Всеки окоп можеше да помогне с оръжие на съседите си и това на практика удвояваше и утрояваше наличната огнева мощ, от каквато и посока да идваше опасността. Така малкият им отряд щеше да се равнява на цял взвод въоръжени мъже.
Ерик, оцелелият наемник на Кауфман, и предателят Девърс копаеха, а Верховен ги наблюдаваше и критикуваше. Въпреки раните си те работеха с всички сили.
Недалеч Даниел провеждаше импровизирана огнева подготовка със Сюзан. Студентката никога не беше стреляла, но сега се налагаше поне да може да зарежда. За един час тя се научи да борави с автомат. Зареждане, прицелване, стрелба, вадене на засекли пълнители. Изхаби цели два пълнителя, без да увеличи точността си, но нямаше голямо значение — щеше да стреля само ако индианците ги атакуват, а в такъв случай целите щяха да са прекалено много, за да не улучи някого.