Бразош и Макартър използваха ресурсите на експедицията, за да подсилят електронната сензорна система с възможно най-примитивната защита — режеха стоманени лостове на парчета и ги набиваха в земята с острите върхове нагоре и навън. Слагаха редици колове и купчини камъни, принуждавайки евентуалните нападатели да заобиколят препятствията или да се насочат право към огневата линия.
Докато останалите от групата се подготвяха за отбрана, Хоукър замъкна Кауфман в отсрещния край на лагера, за да вземат каквото е останало в оръжейния склад. Преровиха сандъците с грижливо подредено оборудване, оръжие и боеприпаси, докарани по реката с кораба на милиардера. Хората му бяха далеч по-добре екипирани от групата на НИИ и двете сражения за контрол над поляната бяха свършили толкова бързо, че голяма част от снаряжението изобщо не бе извадено от сандъците.
Хоукър огледа наличността, отдели нужното и започнаха да пренасят сандъците в центъра на лагера. Около час преди залез той смъкна платнището от нещо обемисто и на лицето му грейна усмивка. Върху тринога пред тях лежеше едрокалибрен автомат с лазерен мерник. „Барет М107“: петдесеткалиброво чудовище, точно на разстояние над хиляда метра, изстрелващо грамадни куршуми с три хиляди и двеста километра в час. Те можеха да пробият няколко сантиметра закалена стомана. Костената броня на зверовете щеше да е безсилна пред това оръжие.
— Ето какво наричам решение на проблема! — ухили се Хоукър и попита Кауфман: — Колко боеприпаси имаш за това нещо?
— Не разбирам от оръжия. Затова плащам на хора, които разбират. По-добре питайте Ерик.
Хоукър вдигна радиостанцията, но в този момент се чу звук като от раздрана хартия. Зад тях в небето се издигна сигнална ракета.
Той веднага се сети какво означава това и се завъртя, натискайки спусъка, преди да се е прицелил. Някаква фигура летеше към него. Куршумите се забиха в чудовището, но то го блъсна с пълна сила и двамата се затъркаляха по земята.
Втори звяр нападна Кауфман, който се втурна в грешната посока — далеч от центъра на лагера.
Опита се да завие към средата на поляната, но чудовището му пресече пътя и го препъна със замахване на предната лапа. Кауфман се просна на земята сред облак прах. Преди да дойде на себе си, почувства изгаряща болка в рамото и усети, че го завъртат. Започна да крещи.
Застанал на четири крака, Хоукър се опитваше да си поеме дъх. Кашляше толкова силно, че щеше да повърне. Беше поел сблъсъка с гърди и сега всяко вдишване изгаряше дробовете му. Огледа се замаяно, удивен, че е жив. Звярът лежеше мъртъв на метри от него.
Хоукър видя ремъка на автомата си и го задърпа. Оръжието се появи от сухата трева, той го вдигна, изтегли два пъти затвора, за да се увери, че не е засякъл, и се изправи. В далечината чу писъците на Кауфман.
Лицето на Кауфман се блъскаше в неравната земя сред дърветата, докато звярът го влачеше. Рамото му пареше и се опъваше, сякаш му отскубваха ръката. После изведнъж се озова в джунглата. Скочи, но беше повален отново, повлечен три метра нататък и преобърнат по гръб.
— Помогнете ми! — изкрещя той.
Ужасяващото създание го прикова към земята и изкара въздуха от гърдите му. Мъчейки се да си поеме дъх, Кауфман протегна ръце към гърлото му, но там нямаше мек гръклян, който да смачка — само кост и тясната пролука между застъпващите се плочи. Посегна към изцъклените очи, но главата се отдръпна назад и натискът върху гърдите му се засили.
Неспособен да се измъкне изпод двеста килограмовото туловище, милиардерът започна да се гърчи от ужас. Начленената опашка се издигна над главата му и двете остри жила бавно излязоха от гнездата си. По върховете им се образуваха капки прозрачна течност.
Кауфман запищя, когато опашката леко се разклати. Тя застана неподвижно, после се стрелна напред.
Хоукър пристигна след няколко секунди, но откри само смачкани храсти, кръв и пресни драскотини по кората на дървото. Най-високите клони се поклащаха в неподвижния въздух и някои листа лъщяха от мазните секрети на съществото. То беше замъкнало Кауфман в джунглата като леопард, отнасящ плячката си.
„В пещерата се движеха по вертикални повърхности — помисли си Хоукър. — Естествено, че ще го правят и тук.“
Докато оглеждаше листака, откъм лагера отекнаха изстрели. Зачака да утихнат, но стрелбата продължаваше. Затича се отново, но когато стигна до центъра на поляната, канонадата беше престанала. Преброи хората — всички бяха там.