Верховен облиза зъбите си и гласът му се промени.
— Когато видях Хоукър, след като Роуч го залови, едва го познах. Бяха го пребили, приличаше на кървава пихтия.
— Не можеше ли да им попречиш? — попита тя.
Наемникът я изгледа студено.
— Нали ти казах, Роуч не се подчиняваше на мен.
Даниел се облегна на стената, пое дълбоко дъх и подритна пръстта на дъното на окопа.
Верховен вкара нов патрон в пълнителя и пак изстреля струя тютюнев сок.
— Как се случи? — попита тя накрая.
— Не знам точно. Чух изстрел и когато влязох, заварих Хоукър на земята. От гърдите му шуртеше кръв. Роуч стоеше до него с пистолет в ръка и разправяше, че Хоукър се опитал да избяга. Но той още беше прикован за стената. За малко да убия копелето. Пребих го със собственото му оръжие — и щях да го довърша, но един от хората му се появи и ме спря. Оказа се, че имало по-неотложен проблем — ЦРУ пратили някой да прибере пленника същия следобед. Мисля, че Роуч е очаквал да освободят Хоукър и не е могъл да понесе тази мисъл. Затова е превъртял.
Спомняйки си тези отдавнашни събития, Верховен поклати глава.
— Лично проверих Хоукър. Беше мъртъв — посинял и без пулс. Нали разбираш? Не можехме да го предадем на американците в това състояние, затова го натоварихме на един джип, отдалечихме се няколко километра от лагера и го изхвърлихме в пустошта. Излъгахме американския съветник, че е избягал.
На грубото му лице плъзна усмивка.
— Роуч не можеше да признае пред никого, че го е застрелял, иначе щяха да го обесят. Затова трябваше да се преструва, че Хоукър го е пребил и пак е избягал. Това го влудяваше.
— Как се е спасил Хоукър?
Верховен сви рамене.
— Не знам. Известно време не подозирах, че е жив. След няколко месеца започнах да чувам слухове за американец, който върти търговия с оръжие на западноафриканското крайбрежие. Там имаше съвсем малко бели и още по-малко американци. След един-два Месеца ЦРУ ми прати снимка. Бяха я направили предишната седмица в Либерия. Беше Хоукър, нямаше съмнение.
Даниел се усмихна.
— И ти какво направи?
— Какво можех да направя, по дяволите? Първо се ухилих, после потреперих. Тъй или иначе вече напусках района. Няколко години преди това в родината ми бяха станали промени и положението беше различно. Нали разбираш, настъпваше моментът на истината.
Тя кимна и попита:
— Какво стана с Роуч?
— След няколко години го хвърлиха от покрива на един небостъргач в центъра на Йоханесбург. — Верховен вдигна вежди. — Двайсететажна целувка с асфалта.
— Хоукър ли?
— Роуч имаше много врагове. И той беше влязъл в търговията с оръжие, но всички знаеха, че винаги гледа да прати някой от хората си на оня свят, за да увеличи собствения си дял. Тъй че може да не е бил Хоукър. — А ако е бил той, просто е направил услуга на всички ни.
— Той хвърли поглед към пилота в далечината и добави:
— Знам само, че всички участници в оная каша загинаха по един или друг начин. Тъй че сега Хоукър сигурно е запазил някой куршум и за мене. — Той пъхна последния патрон в пълнителя. — Кой знае, може и аз да пазя за него.
Мълчанието се проточи, докато радиостанцията до тях не запращя.
— Има ли някой буден?
Даниел я вдигна.
— Казвай, Хоукър. Какво има?
— Липсващи трупове. Явно ония същества са изровили мъжете, които погребахме. Ще трябва да минем без техните униформи.
Тя направи кисела физиономия.
— И без това не го очаквах с нетърпение.
— И аз. Освен това са отнесли и звяра, който убих.
— Значи не са само хищници, а и мършояди.
— Така изглежда. Слушай, съвсем близо сме до дърветата. Преди да навлезем в джунглата, искам да се уверя, че районът е чист.
Тя за пореден път провери екрана на лаптопа. Няколко пиксела вече бяха изгорели.
— Не се вижда нищо. Каквото и да означава това. Двойното изщракване й показа, че я е чул. Тя отново погледна Верховен. Сега разбираше омразата на Хоукър към системата, към заповедите и към хората, които ги издават.
— Когато всичко свърши, ще поговоря с него — каза тя. — Ще се опитам да му обясня. Поне това ви дължа.