— Когато всичко свърши, ще поговоря с него — каза тя. — Ще се опитам да му обясня. Поне това ви дължа.
40.
Хоукър и Макартър навлязоха в джунглата, като минаха през опожарения от индианците участък. Черното пепелище стигаше до тучната зеленина на гората.
— Обясни ми пак защо го правим? — изпъшка Макартър.
— Онези създания винаги идват от тази посока — отвърна Хоукър. — Поведението им вече е предсказуемо. И някои от тях се задържаха тук, след като напускаха поляната. Искам да знам причината.
— Мисля, че вече я знаеш.
— Нищо не знам — настоя Хоукър, като огледа дънерите на няколко дървета и продължи навътре в джунглата. — Но имам теория. Телата им са малко като на насекоми и имат екзоскелети, невероятно здрави, но с прости стави. Отнесли са трупа на звяра, който убих снощи, може би за да го изядат. Повечето хищни животни не постъпват така. Лъвовете убиват съперниците си, но не изяждат телата им. Хиените и тигрите също. Правят го само акулите — обезумели, те хапят всичко, което помръдва, — но е известно, че не докосват мъртви акули, плаващи на повърхността, сякаш телата им са прокълнати. Даже произвеждат репелент против акули от ензим, откриван в труповете им, защото съдържа съставка, която ги отблъсква.
Пилотът огледа първо дърветата, после земята — в търсене на следи.
— Но мравките изяждат мъртвите си — продължи той.
— Както и хлебарките, и всички други насекоми. Отнасят ги в гнездото и ги разкъсват като стара кола за резервни части. Следователно тия същества приличат на насекоми. В такъв случай навярно се движат по феромонни следи. Може би идват и си отиват по тая пътека, защото едно от тях е оставило следата и другите просто вървят по нея, без да мислят, като че ли това е единственият възможен път. Като мравки, открили пътека до захарницата.
Макартър се усмихна и отбеляза:
— Нужно е голямо въображение, за да разсъждаваш по този начин.
— Предполагам — съгласи се Хоукър и се приближи до основата на огромно дърво. — Но ако съм прав, можем да им заложим капан — да поставим тук част от експлозивите на Кауфман и да ги взривим, когато копелетата се появят за среднощната си закуска. И ако успеем, може да ги убедим да потърсят по-лесна плячка.
— В тази теория има много условности.
— Да, знам. — Пилотът заоглежда сивата кора на друг дънер. — Основният проблем е, че сензорите не ги засичат винаги, но не са невидими, просто са студенокръвни… — Той млъкна, открил онова, което търсеше. — И се движат както хоризонтално, така и вертикално.
Макартър плъзна поглед по дървото пред Хоукър. В основата си дънерът на грамадния бразилски орех беше дебел около три метра. Издигаше се най-малко на шейсет метра, разперил клони като трипластов балдахин — дом за гнезда, орхидеи и различни животни на различна височина. Но в момента там като че ли не живееше нищо. Листакът скриваше небето със застъпващи се сенки в безброй оттенъци на зеленото.
— Вертикално — повтори професорът.
Хоукър кимна.
— Когато ги видяхме в пещерата, те пълзяха по тавана. А звярът, който отнесе Кауфман, се покатери направо към листака. Вертикално. Но нашата система е предвидена да засича хоризонтално движение, по земята. Топлинните сензори изобщо не ги регистрират, а сензорите за движение ги улавят само когато се спуснат долу. Ето защо сякаш се появяват от нищото и изчезват. Но ако успеем да пренастроим сензорите за движение и ги насочим към дърветата под съответния ъгъл, ще ги засичаме по-рано и ще сме по-подготвени. За тази цел обаче трябва да установим на каква височина се катерят.
Археологът проучи находката на пилота — дълбоки вертикални жлебове по ствола. Започваха на метър и половина над земята и продължаваха право нагоре. Следи от нокти, забити в живото дърво.
— Сигурно се катерят по дървото като техник по телефонен стълб — отбеляза той.
— Да, и трябва да се качим горе, за да видим докъде стигат — каза Хоукър. — Повдигни ме.
Макартър неохотно остави автомата си и сплете пръсти. Когато пилотът стъпи върху дланите му, той го оттласна и Хоукър се хвана за най-долния клон, после се изтегли нагоре.
Професорът веднага грабна оръжието си и се огледа.
— Колко високо възнамеряваш да се покатериш?
— Докъдето са стигнали те.
Макартър го следеше с поглед.
— Колко време смяташ, че ще отнеме?
— Нямам представа. Да нямаш среща или някаква друга работа?
— Не, просто… Няма значение — отвърна ученият, като се озърташе боязливо. Не искаше да остава сам долу, но ако съществата се придвижваха по дърветата, определено не му се искаше и да е горе. — Знаех си, че изобщо не бива да сме тук — измърмори той под нос.