Професорът запримигва и се вторачи в ръката. Тя отново помръдна. Съвсем леко, сякаш мъжът даваше знак.
41.
Макартър грабна радиостанцията и извика:
— Даниел, имаме проблем. Донеси аптечката. Бързо!
Думите му я хвърлиха в паника.
— Защо? Какво има? Какво се е случило?
— Нищо не се е случило — измърмори той. — Нищо лошо. Всъщност донякъде. — Млъкна и събра мислите си. — С Хоукър сме добре. Но открихме един човек, който може би се нуждае от помощ.
Последва кратка пауза и Лейдлоу отговори, че идва.
Докато Хоукър се спускаше по дървото, Макартър продължи да рови гнездото, но не забеляза нови движения. Докосна кожата на мъжа и установи, че е студена. Човекът си беше съвсем мъртъв.
Даниел пристигна след няколко минути и стигна до същото заключение.
— За него вече няма надежда, професоре.
— Знам — смутено отвърна Макартър. — Обърках се. Ръката му се раздвижи. Всъщност два пъти. Помислих, че е… нали разбираш… жив.
Хоукър скочи на земята от най-долния клон и отбеляза:
— Добре, че е мъртъв. Иначе адски щеше да го заболи от падането.
Тримата доразчистиха калта и видяха две големи дупки в гърдите на наемника. След като разрязаха ризата му, откриха няколко потъмнели подутини по кожата му. Вече бяха виждали подобни рани по плаващия в реката труп на индианеца.
Този път обаче нещо в подутините се движеше, едва забележими приплъзвания назад-напред, сякаш под кожата имаше живак.
— Газови мехури — предположи Даниел. — Басирам се, че движението им е опънало кожата и е накарало ръката му да потрепне.
Макартър въздъхна с облекчение.
— Поне не съм луд.
Лейдлоу си сложи латексови ръкавици и извади скалпел от аптечката.
— Какво ще правиш? — попита нервно Хоукър.
Тя го погледна.
— Нали искаш информация?
— Ти да не си хирург?
— Не, но имам магистратура по микробиология. Правили сме дисекция на какво ли не. — Разряза една от подутините и тя се разцепи. Отвътре изтече малко кръв и Хоукър се отдръпна назад.
Даниел се озърна към него.
— Добре ли си?
— Просто гледам да не ти преча.
Даниел премести ръката на мъртвия и установи, че тя се движи свободно.
— Странно, още не се е вкочанил. — Огледа го внимателно. Също като трупа в реката и този не беше започнал да се разлага.
Даниел взе кръв с помощта на спринцовка и я постави в епруветка. После проучи двете отворени рани: те пробиваха едно от ребрата и продължаваха дълбоко в гърдите, но не излизаха от гърба. Отново като индианеца от реката. Започваше да мисли, че Верховен е прав — индианците холокуа може би го бяха завързали и оставили като жертвоприношение за зверовете. Но пък защо не се беше съпротивлявал и опъвал въжетата? И защо, преди да го хвърлят в реката, бяха завързали камъни за краката му и дънер, който да не му позволи да потъне? Дали наистина го бяха завлекли там и го бяха пуснали по течението като предупреждение към племето нури?
Тя понечи да вземе още една проба и забеляза нещо да помръдва в останките от току-що спуканата подутина. Отдръпна се и каза:
— Това е странно.
— Всичко тук е странно — отбеляза Хоукър. — Бъди по-конкретна.
Тя се усмихна, но не отговори. Взе пинсета и измъкна нещо слузесто и сиво от гръдната кухина на мъжа. Приличаше на пиявица, само че с две дълги пипала, които останаха свързани с нещо в гърдите му.
Тя остави паразита на земята, без да откъсва пипалата, и се насочи към мястото, докъдето стигаха — голям кръвоносен съд точно над сърцето. После разряза част от артерията и освободи пиявицата.
Паразитът се заизвива в пинсетата, пипалата му се изхлузиха от артерията и започнаха да се поклащат като миниатюрни маркучи. Като че ли търсеха нещо.
— Какво е това? — попита Макартър.
— Предполагам, че така се възпроизвеждат онези зверове — отвърна Даниел.
Хоукър изглеждаше още по-малко въодушевен от преди.
— Ларва ли?
Тя кимна.
— Снесена като паразит.
— Сигурна ли си?
— Не, но ми се струва вероятно. Много видове се възпроизвеждат по паразитен път, особено насекоми. Главно осите. Те ужилват други насекоми, парализират ги и снасят яйцата си. В такива случаи приемникът е жив, докато го изяждат отвътре.