— Всичко започва оттам — заяви Макартър.
— Не можем да докажем нито един от двата възможни отговора — отбеляза тя.
— Така е, но изглежда много вероятно. Седемте пещери. Мястото на горчивата вода, йероглифи, които споменават за неща, случили се, преди първите маи да напуснат Тулан-Суюа. — Професорът се почеса по главата. — Ако приемем, че е вярно, известно ли ни е нещо за Тулан-Суюа, което да ни насочи нанякъде?
— Там хората получили своите богове — отвърна Сюзан. — И после заминали внезапно.
— Точно така — потвърди Макартър. — И ако се съди по онова, което открихме, или по-скоро, което не открихме, това място едва ли е обитавано много дълго.
— Имаше предвид отсъствието на неща от ежедневието, които се откриваха при всички археологически разкопки: керамични съдове за готвене и носене на вода, оръдия на труда, кости от изядените животни, всичко това натрупано в древните сметища. Не бяха намерили и многобройни писмени паметници. — Видяхме йероглифи вън и вътре в храма, както и по една от по-малките постройки — нищо подобно на каменните градини в класическите маянски обекти. И на някои места текстовете очевидно са останали недовършени. Това ми подсказва, че мястото е напуснато внезапно.
— Смятате, че са избягали, така ли? — предположи тя.
— Изоставили са това място. Не съвсем като организираното заминаване в „Попол Вух“, но дори там е описан мъчителен преход в мрак и дъжд, който напомня на бягство.
— Какво друго ни е известно? — попита Сюзан.
Макартър потърка твърдата четина на бузата си и протегна ръка към бележника си. Отново запрелиства страниците, този път отзад напред, от последните си записки към началото на експедицията. Отдавна беше научил този трик, който го принуждаваше да се вглежда в написаното, да чете думите, вместо просто да плъзга очи по нещата, които знаеше, че ще последват.
През ръцете му минаваха страница след страница — скиците, които беше направил, записките, които сега едва разчиташе. Взираше се в неравните букви, ровеше в ума си и пак продължаваше. Накрая спря на конкретно място и пръстите му погладиха хартията. Усещаше тъканта й позната. Полукръглият отпечатък от чаша кафе му напомни за деня, в който беше написал тази бележка…
Втренчи се в собствения си почерк и в прерисувания йероглиф — беше го копирал не на поляната или в храма, а при Стената на черепите. Разгледа го няколко пъти, докато умът му правеше скок, невъзможен само преди дни. Беше открил ключа.
Той отбеляза мястото и продължи да прелиства страниците в търсене на рисунката, която бе скицирал при олтара в храма. Обясни на Сюзан какво търси и тя извади снимка, която беше направила с дигиталния си фотоапарат, преди той и принтерът да се поддадат на електромагнитното въздействие.
Професорът й благодари и я разгледа, после отново се консултира с бележките си.
— Тази група йероглифи. — Той посочи лявата страна на фотографията. — Спомняш ли си до какво заключение стигнахме за тях?
Момичето погледна изображението, като си мърмореше превода под нос.
— Жертвоприношение за онзи, за когото е построен храмът. А именно за ахау, за царя.
— Да. И точно тук е цялата разлика. — Той премести показалец към дясната страна на снимката, където имаше друг, по-пищен, но непонятен йероглиф. Непонятен, защото беше повреден, сякаш разбит с чук или камък. Това не бе единственият символ, унищожен по този начин, но точно на това място нямаше други като него. Навремето Макартър беше решил, че става въпрос за вандализъм. Името на маянския ахау навярно бе „изтрито“. Някога фараоните бяха изличили по същия начин името на Мойсей от всички египетски обелиски.
Сюзан отново разгледа снимката и въздъхна.
— Не се чете. Йероглифът явно представлява име, но тъй като е повреден и тук сме много далече от класическата цивилизация на маите, може би никога няма да открием аналог и ще се наложи ние да го обозначим по някакъв начин.
— Така решихме тогава — отвърна Макартър. — Но всъщност вече знаем за кого става дума, въпреки че отговорът ще те изненада.
Той прелисти бележника си и й го подаде. На страницата пред нея беше скицата, направена при Стената на черепите. Неповредените части от йероглифа на снимката бяха идентични с неговата рисунка. До нея той бе написал име: Уукуб-Какиш, Седемте папагала.