— Невъзможно — възрази Сюзан. — Уукуб-Какиш е от народа на дървените кукли. От праисторията на маите, от тяхната дочовешка митология.
— Спомни си описанието на дървените кукли. Нямали мускули в ръцете и краката. Нито мазнина. Лицата им били като маски, а телата им — уродливи.
— Скелетът в храма — промълви тя.
— Точно така. По времето на дървените кукли Уукуб-Какиш се обявил за бог, нали така? Или поне за вожд. Но авторите на „Попол Вух“ го обрисуват като узурпатор. Той е противен на боговете, зъл, чужд, неестествен.
— Нечовешки — добави момичето.
Макартър кимна.
— Обаче облечен във власт, той става нещо друго. От жалко създание се превръща в мерзост: Уукуб-Какиш, Седемте папагала.
Сюзан за пореден път погледна снимката на унищожените йероглифи, а професорът продължи:
— А сега най-важното. Уукуб-Какиш имал гнездо от метал и вещи, които можели да произвеждат светлина. Той дори се обявил за слънцето и луната и твърдял, че може да освети целия свят, обаче авторите на „Попол Вух“ знаели, че лъже. Знаели, че неговата светлина огрява съвсем малка част от околността. Ако Даниел е права и онзи скелет наистина е на човек, дошъл от бъдещето, предполагам, че е използвал някаква машина, която древните описват като гнездо от метал. Тъй де, какво биха казали, ако тук принудително кацнеше самолет или космическа капсула като „Мъркюри“ и „Аполо“? Даже нашите прожектори осветяваха доста голяма площ, преди да ги разбият. Кой знае какво осветление би могъл да има някой от бъдещето?
— Но не достатъчно мощно, за да освети целия свят — отбеляза Сюзан.
— Точно така — съгласи се археологът. — Въпреки хвалбите на Уукуб-Какиш.
— Всичко си идва на мястото — развълнувано заяви момичето. — Ако наистина е имал такива неща, първобитните хора много трудно биха ги описали.
Макартър кимна, но не отговори веднага. Замисли се за черепа в пещерата и за златните нишки, излизащи от очните кухини и водещи към темето му. Чичо му имаше титанов пирон в коляното си и пейсмейкър в гърдите си, а в окото му бяха имплантирали изкуствени лещи, след като му отстраниха пердето. Нишките сигурно изпълняваха подобна функция, някаква протеза или поне част от нея, подсилваща зрението по един или друг начин.
— Спомни си епизода, когато простреляли Уукуб-Какиш с духателна тръба — рече той. — Героите извадили метала от очите му. Навярно нямам достатъчно аргументи, за да го твърдя, но е напълно възможно скелетът, който ти намери в пещерата, да е на човека, влязъл в легендата под името Уукуб-Какиш.
— Или пък името и значението му са навлезли в употреба по-късно — добави Сюзан, — за да характеризират злата сила, която потискала хората.
Тя вероятно имаше право — легендите постепенно се разкрасяваха и допълваха и почти всички истории за беди търсеха източника им в конкретен злодей, а не в цяла група.
— Тъй или иначе смятам, че тук има някаква връзка — продължи Макартър. — И ако е така, това ще ни помогне да разберем малко по-добре зверовете, с които се сражаваме.
— Според вас тези зверове са Сипакна — каза Сюзан. — Синът или очевидно синовете на Уукуб-Какиш.
— Така предполагам — потвърди Макартър. — Негови синове, само че не в биологичен смисъл. В края на краищата Джордж Вашингтон е баща на нашата страна, а Бен Франклин е наричан „баща на електричеството“.
— „Баща“ може да означава също „покровител“ или „закрилник“… или „създател“ — довърши мисълта му студентката.
Той погледна към храма.
— Ако онзи скелет в пещерата е на Уукуб-Какиш, или действително, или най-общо, той може да е създателят на Сипакна. „Отглеждал“ е „сипакни“ в онези басейни, навярно ги е клонирал.
— Но защо зверовете още са тук? — отбеляза Сюзан.
Макартър беше мислил за това.
— Даниел търсеше някакви машини. Може би нашето присъствие тук е задействало алармен механизъм. Например, когато Кауфман е върнал кристалите на олтара.
— Или когато минахме през завесата от светлина — предположи тя.
— Капаните имат навика да надживяват хората, които са ги заложили — отвърна професорът. — Само си спомни за всички минни полета по света, които остават в земята дълго след края на войните. И ако нашият случай е такъв, може би онези дървени кукли или уродливи хора са поставили тук такава система. Всичко това са само догадки, но…
— Може и да не са — прекъсна го Сюзан. — Не се сетих да ви го покажа, когато бяхме в пещерата. Тогава единственото ми желание беше да се махна по-скоро оттам. Но преди вие да се появите, не ми оставаше друго, освен да се мъча да се свържа с Кауфман по радиостанцията и да се моля онези същества да не се доберат до мен.