Данните продължаваха да текат и цифрите на екрана бавно се променяха. Единият от мъжете — около петдесет и пет годишен, висок, с гарвановочерна коса — се усмихна доволно. Имаше самоуверено изражение, подчертавано от отпуснатата му, властна поза й скъпия, шит по поръчка костюм.
Казваше се Ричард Алегзандър Кауфман. Лабораторията му принадлежеше, както и двайсететажната сграда, в която се намираше, с нейните елегантни начупени линии и сапфиреносиня стъклена фасада.
Кауфман беше президент и основен собственик на „Фютрекс Системс Инк.“, един от най-големите в света частни доставчици в сферата на отбраната. И макар че печелеше огромно състояние от годишния бюджет за отбрана, компанията не произвеждаше нито ракети, нито бомби. „Фютрекс“ осигуряваше мощ чрез виртуалния свят на единиците и нулите — разработваше компютърни системи, информационни мрежи и хипербързи програми, основани на архитектура, наречена „мащабна паралелна обработка“.
Програмите на „Фютрекс“ се използваха при проектирането и изпитанието на оръжейни платформи — те свързваха самолетите АУАКС и сателитите с кораби, танкове и хора на земята. Твърдеше се, че битките не се печелели и губели с оръжие, а с информация, и „Фютрекс Системс“ позволяваше на американските войници на улицата да виждат информацията, до която имаха достъп техните колеги във въздуха и щабквартирата. Военните смятаха този информационен поток за толкова жизненоважен за националната сигурност, че в договорите се включваше солидна премия за „Фютрекс“, за да не приспособява технологията за никакви други цели. По тази причина компанията нямаше присъствие в цивилния свят и тъй като беше частна, акциите й не се предлагаха на никоя борса. Резултатът представляваше странно явление в модерния промишлен свят: корпорация за двайсет милиарда долара, за която почти никой не е чувал.
Двайсет години такъв успех щяха да са достатъчни за повечето хора, но не и за Ричард Кауфман. Той искаше още. Искаше новата вълна: безусловен шанс за успех, шанс да промени света и навярно нещо още по-важно — да съобщи на всички, че го е направил.
Беше свикнал да получава каквото поиска. Имаше приятели както на високи, така и на ниски постове, имаше парите, властта и опита да направи всичко. Трябваше му само нужното средство, в търсене на което бяха изтекли почти десет години.
Кауфман погледна наляво.
— Какво мислиш?
Мъжът до него изглеждаше ядосан. Норман Ланг наближаваше четирийсетте, но се обличаше небрежно, като на студент: джинси и свободно висяща навън фланела, сега скрита под лабораторна престилка. Рядката му коса беше късо подстригана, а брадата му тип катинарче — грижливо оформена.
Ланг беше главният изследовател на Кауфман в области от необикновен интерес — ръководител на тази лаборатория за иновационни проекти. Блестящ учен, изпаднал в немилост след уличаването му във фалшифициране на данни от някакъв експеримент, той се беше озовал в метафоричното чистилище на научния свят, докато Кауфман не го взе при себе си.
Собственикът на „Фютрекс“ изпитваше известно възхищение към хора с крадлива душа, а и досието на Ланг не му даваше друг шанс, нещо, което го правеше изключително лоялен. Затова Кауфман го назначи в компанията, даде му почти неограничен бюджет и го прати да работи върху не особено реалистични проекти, върху почти фантастични теории, с една-единствена проста заповед: да открие новата вълна, да хвърли мост между теоретичното и осъществимото.
Ученият се почеса по главата, свали черните очила с пластмасови рамки от носа си и заразтрива вдлъбнатите отпечатъци, останали в основата му. И по навик отговори на въпроса с въпрос.
— Защо тия неща не вървят с резюмета или обяснения? Защо има само сурова информация?
Кауфман също се беше зачудил за това, но всъщност предпочиташе суровата информация — така Ланг сам щеше да направи изводите.
— Не знам. Това проблем ли е за теб?
Ученият отново си сложи очилата.
— Мога да ги проверя. Проблемът е, че много работи ми се струват…
— Изфабрикувани ли? — попита Кауфман.
— Извън актуалната теория — отвърна Ланг.
По-възрастният мъж въздъхна. Биваше го да преценява хората и да натиска нужните копчета. При някои действаше меко, при други със сила. Ланг обаче постоянно му напомняше за неспособността му да го „пришпорва“, да го подтиква да предприема стъпки, които ученият избягваше да прави.