Когато я настигна, Макартър се задъхваше, ала беше изпълнен с енергия, особено когато момичето му показа купчина камъни. На няколко метра от нея откриха още една. Блоковете бяха разместени, но изглежда някога бяха образували стълбище. Опрял ръце на хълбоците си, археологът пое дълбоко дъх и поднови изкачването.
— Нагоре — каза той и поведе групата, като си проправяше път, препъваше се и се олюляваше, а веднъж едва не предизвика малка лавина. Близо до върха стигна до гъсто преплетени лиани, надвиснали като водопад над скалата. Замахна с мачетето си и завесата от лиани се разтвори. Отдолу го зяпнаха очните кухини от кафеникав древен череп. Макартър отстъпи стреснато.
— Виж, това вече е нещо — възкликна Поласки.
— Наистина — потвърди Сюзан. — И можете ли да повярвате, че го открихме тъкмо ние!
Професорът я погледна. Доскоро му се струваше, че всичко това е само загуба на време.
— А като си помислиш, че сега можеше да си в Париж…
— И да слушам как майка ми говори за дрехи — добави тя. — Не, благодаря. Тук повече ми харесва.
Макартър отново се обърна към лианите и разчисти с мачетето друг участък. До първия череп видяха втори, със счупена скула и липсваща долна челюст, а до него — още един. Черепите бяха вградени в каменна стена — поставени в отвори и грижливо замазани.
Сюзан и Поласки се отдръпнаха назад, а археологът продължи да размахва мачетето и да разкрива нови черепи, или поне останки от тях. Престана едва когато го заболя рамото, чудейки се кога е успял да изгуби форма до такава степен.
— А сега, след като затвърдихме откритието си, някой да повика другите — каза той задъхан.
15.
Вечерта, след като отпразнуваха събитието с много тостове и бутилка шампанско, лагерът утихна. Пик Верховен застана на пост, покривайки северната страна на бивака, а един от хората му зае позиция шейсет и пет метра надолу по течението, охранявайки южния край.
Даниел беше обещала, че ако вземат решение да установят постоянен лагер, ще докарат всичко необходимо — детектори за движение, топлинни сензори и други електронни устройства, от онези, които често се повреждат в най-неподходящия момент на места като джунглата. Верховен заяви, че има повече вяра в добре дресираните кучета, и тя му обеща и това, но дотогава трябваше да охраняват бивака денонощно, наблюдавайки гората — лесна работа за мъже, свикнали с битките.
Южноафриканецът и хората му бяха наемници в най-прекия и най-суров смисъл на думата. И петимата бяха служили в южноафриканските спецчасти и бяха напуснали страната в годините след апартейда. Под командването на Верховен техните услуги бяха изключително търсени на места като Сомалия, Ангола и Конго. По време на кланетата в Руанда в средата на 90-те бяха спасявали служители на Трансафриканската минна корпорация. Десетилетие по-късно се бяха сражавали в Либерия, издирвайки Чарлз Тейлър, маниакалния ръководител на страната. Първо бяха наети да му помогнат да избяга, а после, след като ги измамиха с парите, се опитваха да го заловят и да получат обявената за главата му награда от няколко милиона долара.
Верховен се усмихна при този спомен. „Бяхме толкова близо, жалко, че не се получи.“ Смяташе обаче, че някой ден пак ще имат такъв шанс и тогава щеше да избави света от един безумец. И то безплатно.
Междувременно групата им отиваше там, където я отведат парите, и ако това означаваше да водят война, така да бъде — колкото по-кървава, толкова по-добре. За съответната цена бяха готови да щурмуват и адските порти.
Докато оглеждаше стихналата джунгла, той не забелязваше нищо, което да предполага такава необходимост. Не беше видял признаци за опасност от срещата им с трупа в реката — нито войнствени индианци, нито конкурентни групи, за които го предупреждаваше Даниел, нито дори диви зверове.
Само последното му се струваше странно.
Поради сушата във вътрешността край все още пълноводните потоци трябваше да има много животни. Това не беше Африка, където стадата се струпваха около извори до настъпването на мусоните, но действаше същият принцип: липсата на дъжд водеше животните при водата и ги съсредоточаваше в малък район. Трябваше да открият следи и изпражнения, да ги чуват денонощно по брега и в джунглата наоколо. Ала гората изглеждаше странно пуста и тиха. Имаше много птици, риба в потоците и влечуги по бреговете, но другите животни сякаш бяха изчезнали, особено бозайниците. Не беше виждал нищо по-голямо от плъх. „Може би джунглата умира, както твърдят всички ония набедени природолюбители. Жалко, ако е така, но това не е мой проблем.“