Той вдигна термичен монокъл към окото си и проучи широк участък от гората пред него. Само тук-там из храстите се виждаха топлинни източници, фосфоресцентни червени петна — пак гризачи и дребни бозайници. Той продължи наблюдението по широка дъга и не забеляза нищо друго. Докато отпускаше устройството, сред дърветата се разнесе шумолене.
Южноафриканецът насочи монокъла натам. По-навътре в джунглата, почти на равнището на очите, видя вертикално поклащащи се клони, все едно оттам бе отскочила маймуна. Продължи нагоре, после отново спусна уреда. Нищо. Нито следа от онова, което би могло да разлюлее клоните по този начин.
Чу шум отдясно и рязко се завъртя, вдигайки автомата си.
Тъмен силует предупредително вдигна ръка: Хоукър.
Верховен отпусна оръжието, вторачен в стария си познайник, и изплю тютюнев сок само на сантиметри от краката му.
— Трябваше да си мъртъв.
Хоукър не извърна поглед.
— Наистина бях.
— Ако пак ми изскочиш изневиделица, ще умреш завинаги.
Хоукър спря на няколко крачки от него и заоглежда гората.
— Има ли причина да си толкова нервен?
Този въпрос не се хареса на наемника, както и фактът, че Хоукър е въоръжен. Носеше ПА-45, голям черен пистолет, четирийсет и пети калибър, четиринайсет патрона.
— Какво правиш тук, по дяволите?
Пилотът кимна към дърветата.
— Нещо не изглеждаше наред.
Верховен отново се обърна натам. Знаеше, че Хоукър си е малко параноичен, но това шесто чувство често го беше спасявало. Веднъж двамата бяха избегнали мина, улучила мястото, където бяха стояли само допреди минута и което бяха напуснали тъкмо заради параноята на Хоукър.
— Пак ти се причуват разни неща, приятел. Там няма нищо.
— Сигурен ли си?
Верховен не беше сигурен, но въпросът не му харесваше, нито фактът, че Хоукър души наоколо. Подаде му монокъла.
— Ако искаш, поеми поста. Аз ще ида да си почина.
Пилотът отхвърли предложението и Верховен се зачуди какво всъщност прави там — и в пряк, и в преносен смисъл.
— Е, значи сега си в НИИ.
Хоукър поклати глава.
— Наемник, също като теб.
— Странно съвпадение.
— Много странно — съгласи се американецът. — Почти като съдбата.
Верховен вярваше в съдбата, но знаеше, че Хоукър не вярва в нея. „Ако правиш всичко както трябва, можеш да живееш вечно“ — беше казал той веднъж. Южноафриканецът бе на друго мнение. „Когато излезе твоят номер — край.“ Номерът на един от двамата може би скоро щеше да излезе — стар дълг, който трябваше да се плати. Може би дори Хоукър го беше препоръчал за операцията, за да го очисти и най-после да уреди старите сметки. Тази мисъл го накара да се засмее. „Кой е параноикът сега?“
Той огледа дърветата и отново насочи вниманието си към пилота.
— Тогава защо прие тая работа? За да се върнеш в старите редове ли?
— Нещо такова.
Верховен задъвка тютюна в устата си и изплю излишния сок. После се озърна към Хоукър. През изтеклата седмица не бяха разговаряли нито на кораба, нито в джунглата. Просто си вършеха работата, без да си обръщат внимание, и сега изпитваше странно, почти свръхестествено чувство. Стари приятели и врагове, преди десет години те бяха работили заедно две години в Ангола, когато Хоукър още беше в ЦРУ, а Верховен — в южноафриканските спецчасти.
Партньорството им вървеше добре, докато американецът не получи нови заповеди от ЦРУ и реши да не ги изпълни. Това доведе до раздялата им и предопредели сблъсъка на Хоукър с всичките му познати, превръщайки приятелите му във врагове. Верховен дори изигра скромна роля в неговото залавяне, но после нещата излязоха от контрол и причиниха неприятности на всички, а накрая и мнимата смърт на Хоукър.
Скоро след това научи, че американецът е жив и се опитва да си отмъсти на хората, които са го предали. Убеден, че името му фигурира в този списък, Верховен не очакваше пак да го види или това да се случи, без да се стигне до смъртта на единия от тях. А ето че сега бяха насред Амазония, на половин свят от мястото, където се бяха сражавали. Разговаряха и не стреляха.
— Е, не можеше да се криеш вечно — рече накрая южноафриканецът. — Не и от онова, от което се страхуваш.
Хоукър го погледна.
— И от какво се страхувам?