— Запали я.
Факлата изпращя, освети мрака и за миг го заслепи. Когато очите му се приспособиха, той не видя нищо пред себе си — освен мръсната вода и калните стени в дъното на правоъгълната яма. После нещо от лявата му страна се раздвижи, долепено до стената, и съскайки се хвърли към лицето му с раззинати челюсти.
Верховен отскочи назад и стреля. Блъсна се с гръб в Хоукър, събори факлата в тинята и мътната вода я погълна. Светлината помръкна.
Звуците продължаваха да се приближават към него. Наемникът стреля, както беше проснат в калта.
Нещо го одраска и се оттласна от тялото му, използвайки го като трамплин, за да се покатери по стената. Факлата изскочи на повърхността и Верховен зърна силует, който се изкачваше по стената на ямата. Стреля отново. Съществото бе стигнало до ръба и куршумът го отхвърли напред. То нададе мъчителен писък и изчезна в нощната джунгла.
Хоукър извади факлата от водата и светлината се усили. Верховен плъзна поглед наоколо.
Бяха сами.
Пилотът се опря на стената и избухна в смях.
— Какво ти е толкова смешно, по дяволите?
— Кийстоунските полицаи — едва успя да изговори Хоукър.
— И ти си началникът им.
Американецът не можеше да спре да се смее.
— А ти ще имаш маймуна за вечеря.
Верховен не беше успял да види добре съществото, но по големина отговаряше, а и не се сещаше за друго животно, което може да се катери така. Почти се засрами, че е стрелял по някаква си маймунка с АК-47. Но пък изгладнялото и приклещено в ъгъла животно можеше да им създаде неприятности, макар и да не застрашаваше живота им.
— По-добре тя, отколкото ние — отвърна той, докато Хоукър продължаваше да се смее.
Южноафриканецът извади радиостанцията си. За щастие тя беше водонепроницаема, като цялото им електронно оборудване. Натисна бутона, съобщи на един от хората си какво се е случило и му нареди да доведе спасителен отряд с въжета.
Докато той говореше, Хоукър го потупа по рамото, посочи едната стена и вдигна факлата, за да я освети.
Централната част на лявата стена беше изградена от камък. Покриваха я големи буци пръст, ала дори на мъждукащата светлина под калта се виждаше голямо лице. Лице, изсечено в камъка. Около него имаше знаци, йероглифи, подобни на онези, които му беше показала Даниел.
Скоро спасителният отряд пристигна и им хвърли въже. Хоукър и Верховен се изкатериха навън и всички насочиха фенерчетата си в ямата. Даниел кимна одобрително.
— Утре сутрин ще го покажем на Макартър.
Уморен и кален, Верховен тръгна към лагера, без да обръща внимание на въпросите и доволен, че абсурдната ситуация е приключила.
Ала преди да направи и десет крачки, Хоукър го спря и попита:
— Къде е?
— Кое? — учуди се Даниел.
В гласа на американеца се долавяше подозрителност.
— Маймуната на Верховен.
Даниел и останалите изглеждаха объркани, но Верховен го разбра и се заоглежда наоколо. Нямаше маймунски труп, кръв по земята или дири, показващи, че нещо я е замъкнало в джунглата. Нито следа от животното, което беше прострелял.
— В ямата имаше маймуна — поясни той. — Стрелях по нея, докато се прехвърляше през ръба. Явно не съм я улучил.
Другите приеха това твърдение и спокойно продължиха към бивака, но изражението на Хоукър не се промени, а Верховен отново се втренчи в гората.
И двамата знаеха, че е улучил.
16.
Ричард Кауфман огледа малката болнична стая. Стените бяха боядисани в приглушено зелено. Двете ужасно стари легла с ръждиви железни рамки и високи стойки за системи бяха разположени успоредно в срещуположните краища, а в ъгъла до прозореца едно увехнало, забравено растение разперваше тънките си листа.
Той изчака, докато сестрата помогне на единствения пациент в стаята да се върне от разходка до общата тоалетна. Мъжът влезе, като се подпираше на патерици.
Прегърбен, но въпреки това висок над метър и осемдесет, той беше широкоплещест, слаб и костелив, почти мършав. Имаше рошава тъмна коса, тъмни кръгове под очите и болнав цвят. Приличаше на къща, в която е горял пожар, но не се е съборила: изкорубена, потъмняла и безжизнена.
Когато видя Кауфман, на лицето на мъжа се изписа изненада.
— Вие не сте лекар — предположи той.
— Не ви ли е омръзнало вече от лекари? — отвърна Кауфман.
Болният бавно кимна и се приближи с куцане. На грубо изсеченото му лице плъзна усмивка.