— Да, омръзна ми. Което значи, че вие трябва да сте Хелиос.
— Точно така — саркастично потвърди Кауфман. — Аз съм гръцкият бог на слънцето и единствената ми работа е да посещавам пациенти в малки болнични стаи. — Той се изправи. — Въпросът всъщност е кой сте вие и откъде знаете за Хелиос, като се има предвид, че не помните даже собственото си име.
Мъжът се опита да се усмихне, но това явно му причини болка.
— Чакайте малко, ще ви обясня.
Той прекоси стаята, като трудно се придвижваше с патериците в тясното пространство. Когато стигна до едното легло, ги облегна на стената, но те започнаха да се плъзгат настрани. Мъжът ги грабна и рязко ги върна обратно. Гняв и озлобление, помисли си Кауфман. Този човек не можеше да понася положението, в което се намираше. Но пък кой на негово място щеше да се чувства другояче?
Пациентът вдигна очи към него. Краката му се виждаха под нощницата — единият бял, другият тъмнокафяв.
— Отрязаха го — поясни той, забелязвайки погледа на Кауфман. — Без изобщо да ме попитат. Просто го отрязаха и ми дадоха тоя. — Вторачи се в тъмната протеза. — Предполагам, че насам няма много светлокожи, затова всички крака изглеждат така и просто ти дават каквото ти пасне.
— Щяхте да ми обяснявате някои неща — напомни му милиардерът. — Да започнем с Хелиос.
— Да. Но първо може би ще искате да видите нещо. — Той с огромно усилие вдигна малката раница, която лежеше до леглото, затършува вътре и подхвърли някакъв предмет на Кауфман.
Собственикът на „Фютрекс“ го разгледа: шестоъгълен кристал, напомнящ онези, които бяха анализирали в НИИ, някогашните кристали на Мартин.
— Интересува ли ви? — попита пациентът.
Кауфман затвори вратата на стаята.
— Кой сте вие?
— Аз съм Джак Диксън.
Гостът беше виждал снимки на членовете на експедицията на НИИ, включително на Диксън, и сега го позна — жалка останка от някогашния здравеняк, отслабнал с над двайсет килограма.
— От НИИ ви търсят — отбеляза Кауфман. — Не искате ли да се свържете с тях?
— Не особено — отвърна Диксън. — Не и ако мога да направя нещо по-добро.
— Какво ви кара да смятате, че аз мога да ви помогна в това?
— Защото едно двулично копеле ми задигна нещо. Задигна ми онова, заради което измирахме там, мамка му! — неочаквано избухна пациентът. — Предполагам, че го е направил за вас.
Диксън замълча, за да се овладее, и Кауфман се замисли над думите му. „Фютрекс“ разполагаше с двама шпиони в НИИ. Той благоразумно се беше опитал да ги раздели и късметът му помогна — единият участваше в сегашната експедиция, а другият бе потеглил с Диксън.
Когато НИИ престана да получава доклади от първата група, милиардерът го прие като знак, че неговият човек е направил някакъв ход. И сега Диксън потвърждаваше това, само че се беше случило нещо. Не бяха получили радиосигнал за изтегляне, нито каквото и да е друго съобщение. От няколко седмици нямаше и следа от „къртицата“ на Кауфман, нито от групата на НИИ.
— Вие сте го заловили — предположи Кауфман.
— Не — без заобикалки отвърна пациентът. — Докопа го нещо друго. Индианците набучиха копелето на кол и оставиха някакво животно да го изяде. Когато го открих, половината му тяло липсваше, но раницата му беше при него. Там намерих тоя кристал, заедно с още някои неща. В пакета с документите му имаше лист хартия със списък честоти и думата „Хелиос“, оградена няколко пъти.
Диксън направи пауза и внимателно почеса една от раните на лицето си.
— Въпросът е, че освен мен, никой от групата не пипаше радиостанцията. И „Хелиос“… не беше наша кодова дума. По-скоро ми звучеше като купувач или корпорация. Някаква голяма клечка, очакваща доставка. Може би истински гръцки бог сред човеците. — Той кимна на Кауфман. — Е, какво мислите? Още ли искате да го купите?
— Възможно е — каза собственикът на „Фютрекс“. — Първо трябва да узная някои неща, например какво се е случило с експедицията.
Диксън помълча, вперил очи в пода, преди отново да го погледне.
— Отидох в джунглата с осем души — каза накрая. — И ги оставих до един там, мъртви. Повечето бяха разкъсани на парчета от някакъв звяр, който така и не видяхме.
— За какво говорите?
— Ние бяхме разузнавателният отряд, задачата ни беше да обходим огромна територия. Да разговаряме с туземците и да класифицираме откритото. Подземни кухини, пещери, всичко, което можеше някога да е било каменна постройка. През първите три месеца не намерихме нищо съществено. Но после наехме двама индиански водачи и след като ни размотаваха една седмица, веднъж се напиха и ни разправиха за онова място, където никой не бивало да ходи. Да идеш там било равносилно на смърт, обаче срещу достатъчно уиски и обещание за две пушки ни обясниха как да стигнем до мястото. И ние стигнахме. Невероятен храм — ей тъй просто си стоеше насред нищото. Проникнахме вътре и аз намерих тоя кристал, както и няколко камъка, които приличаха на метал. От ония, дето задействат гайгеров брояч, ако разбирате какво имам предвид. И после всичко започна да отива по дяволите.