— В какъв смисъл?
— Първата нощ чухме звуци в джунглата. Странно шумолене и птичи крясъци. На другия ден намерихме някакъв нещастник, покрит със засъхнала кал и целият разпорен и насечен. Като че ли се бяха опитали да го изгорят, но само едната му ръка, шията и част от главата му бяха овъглени. Трябваше да му видите лицето, замръзнало в агония. Може да е бил жив, когато са го горили, не знам.
— Какво искате да кажете с това „някакъв нещастник“? — загрижено попита Кауфман.
— Не беше от нашите — отвърна Диксън. — Не знам кой е. Но следващата нощ чухме същите крясъци, като от лешояд, само че сто пъти по-силни. И после изчезна един от моите хора. Отиде да се изпикае и не се върна. Търсихме го, но така и не го открихме. — Той сви рамене, сякаш изчезването на мъжа продължаваше да го озадачава. — Нито следа от борба или нещо подобно. Тогава започнахме да чуваме индианците, друго племе, не ония, дето ни заведоха там. Маи им викаха „холокуа“, или нещо такова. Почнаха да ни преследват нощем. Имахме намерение да потеглим на другия ден, но призори липсваха още двама от хората ми. Този път намерих следа и тръгнахме по нея с Макрей, един от нашите, а другите останаха в лагера. — Той погледна Кауфман. — Не ви трябва да знаете какво открихме.
— Мъртъв ли беше?
— Разкъсан на парчета, провесени на дърветата — на пресекулки каза Диксън.
Милиардерът го слушаше, загрижен за психическото му състояние. Гласът започваше да му изневерява, променяха се височината и тембърът:
— Това беше — продължи пациентът. — Трябваше да се махаме оттам. Само че вашето приятелче вече беше взело това решение и когато стигнахме на оная поляна, той се беше разкарал заедно с последните оцелели от хората ми. Тръгнахме по следите му и накрая го настигнахме. Явно прекъснахме нещо, което се хранеше с него. А после… е, после същото нещо подгони нас.
Кауфман беше научил от лекарите, че състоянието на този пациент е нестабилно. Бяха го предупредили да не му задава много въпроси, но той имаше нужда от още информация.
— Какви ги приказвате, по дяволите? Какво ви е подгонило?
Диксън погледна през прозореца и процеждащата се през листата светлина като че ли го успокои. Представляваше странна гледка — човек с неговото минало и репутация, мъчително преглъщащ буцата в гърлото си, опитвайки се да пропъди вълните от страх.
— Не знам какво беше — отвърна той накрая. — Чухме крясъци в мъглата и аз се промъкнах напред, за да се прицеля. Там се движеше нещо. Не го виждах, обаче го чувах, усещах го. Отидох напред да се прицеля, само че то нападна Макрей. Беше адски бързо. Като баракуда във водата или като оня паяк, дето изскача от дупката си, за да те нападне. Бам! — Диксън удари с ръка по стената. — И си мъртъв.
— Аз побягнах, но едно от тях ме настигна. Прострелях го точно в средата, но то не падна, само малко промени посоката, счупи ми крака и ме остави там да ме довършат индианците.
— И все пак сте жив.
— Не мога да ви кажа защо. Малко по-късно се изля порой и аз изпълзях оттам. Може просто да не са успели да ме проследят. Може да са решили, че и без това ще умра, защо да не ме оставят да се помъча.
— Интересна история — отпусна се назад Кауфман. — Звучи малко странно, не ви ли се струва?
— Не съм казал, че звучи логично.
Милиардерът поклати глава. Реши да говори открито. Пациентът или щеше да се побърка, или да се върне в действителността.
— Какво всъщност се случи там, господин Диксън?
— Нали ви разказах?
— Разказахте ми пълни глупости. Зверове и индианци да избият осем въоръжени мъже?! Бивши зелени барети като вас?!
— Това е самата истина — настоя Диксън.
— Нима? Лекарите не смятат така. Според тях сам сте си отрязали крака. Раната била толкова чиста, че не можело да не е направена с нож.