Диксън поклати глава.
— Беше едно от ония неща — промълви той, забил поглед в пода.
— От кои?
— Не знам! — извика пациентът. — Не знам какво представляват. Има ли значение, по дяволите? Какво ви интересува?
Още малко и щеше да получи нервна криза. Ако преминеше оттатък ръба, можеше никога да не се върне.
— Навярно не знаете — рече Кауфман. — Видях резултатите от вашите токсикологични изследвания. Когато са ви докарали тук, равнището на токсините в организма ви било толкова високо, че сте халюцинирали. Температурата ви била четирийсет и един градуса, достатъчно висока, за да нанесе мозъчни поражения. Имали сте тежка инфекция от раната на крака и сте изгубили много кръв.
Диксън се извърна настрани.
— Крещели сте на лекарите — добави Кауфман. — Спомняте ли си? Спомняте ли си, че сте наричали сестрите „дяволи“ и сте заплашвали да ги убиете, ако ви сложат упойка?
Пациентът едва забележимо се отдръпна.
— Не… не исках да заспя.
— Ужаси? — предположи Кауфман.
Диксън бавно се обърна към него и когато заговори, очите му бяха безизразни, немигащи, а гласът му — дрезгав и нисък.
— Хората ми. Виждам ги, когато заспя. Лицата им, телата им.
Кауфман се замисли. Каквото и да се беше случило, Диксън явно си вярваше. А и от НИИ определено бяха взели мерки срещу евентуално индианско нападение. Дали не можеше да насочи страха му в своя полза?
— В такъв случай навярно искате да си отмъстите, нали?
Диксън го погледна.
— Моля?
— Заведете ме там — предложи Кауфман. — Ще взема с нас цяла армия. И ще изличим онези индианци от лицето на земята.
Диксън примигна няколко пъти, но продължи да мълчи.
— Повече не се връщам там — каза накрая.
— Ако искате да спечелите много пари, ще се върнете — заяви милиардерът.
— Не, няма — повтори Диксън. Говореше като човек, който по-скоро признава новоустановен факт, а не взима съзнателно решение.
— Ще бъдете в безопасност. Обещавам ви. Всички ще бъдем защитени отлично.
Болният се засмя, но смехът му беше горчив, просто отговор на житейската ирония. Той погледна Кауфман право в очите и поклати глава като корабокрушенец, който не желае да се върне в морето.
— Надявам се, че разбирате от какво се отказвате — рече собственикът на „Фютрекс“.
Лицето на Диксън стана абсолютно безизразно.
— Повечето хора се раждат страхливи — тихо отвърна той. — Някои обаче се научаваме да се боим много по-късно. През половината си живот съм презирал слабите и безволевите, но сега… за мен е по-зле, отколкото за тях, защото си спомням друго време, когато не знаех какво е страх.
Отново преглътна буцата в гърлото си и продължи:
— Вече почти не ям и изобщо не спя. Но понякога, даже когато съм напълно буден, чувам ония неща да си крещят помежду си, докато ни преследват. — Той рязко поклати глава. — Ще ви продам каквото имам, кристалите и останалите артефакти. Но колкото и пари да имате, няма да стигнат, за да ме накарат да се върна там.
Кауфман го погледна ядосано.
— Тогава ми покажете мястото на картата. Това може да е достатъчно за едно частично възнаграждение.
Диксън се поколеба за миг, после отново заби поглед в пода.
— Не знаете — каза Кауфман. — Нали?
— Индианците ни заведоха там — промълви болният. — Джипиесът угасна.
Този човек беше съвсем различен от сприхавия мъж, посрещнал Кауфман на прага. Излъчваше непреодолимо разочарование, насочено главно към самия него, към онова, в което се е превърнал — безволев страхливец.
— Мога да ви посоча приблизителния район — прибави той.
— Колко приблизителен?
Диксън не отговори веднага и собственикът на „Фютрекс“ разбра, че всичко е напразно. Навярно беше заради треската, загубата на кръв и отрязания крак, или заради психическите травми. Но сякаш от мозъка му бяха изличени всички факти.
Кауфман го съжали, ала в същото време се замисли за собствените си тревоги. Усещаше, че шансът му се изплъзва. Въпреки всичките му усилия, въпреки че имаше двама свои хора в НИИ, въпреки проникването в тяхната база данни и този разговор с един от бившите им служители, който наистина е бил там, местонахождението на храма си оставаше неизвестно.
Времето изтичаше. Ако се движеше по верния път, новата експедиция на НИИ скоро щеше да открие храма и плячката, ако такава изобщо съществуваше. И тогава всичките му усилия щяха да са напразни.