— Спорен въпрос. Обаче наистина се тревожа, че се отдалечаваме толкова много. Сега ти си единствената ни връзка, тъй че гледай да не паднеш в някоя дупка.
Той избухна в смях и на лицето й се изписа широка усмивка. Не си спомняше кога за последен път се е шегувала с някого толкова леко.
— Ще се свържа с теб веднага щом открием обекта. Бъди готов да докараш оборудването, което ти поръчах.
— Охранителната система.
— Да, и кучетата на Верховен — отвърна тя, докато нарамваше раницата.
— Ясно. Нямам търпение да пилотирам хеликоптер, пълен с лаещи помияри.
Големият дизелов двигател на „Окана“ се събуди и забоботи зад тях. Капитанът изсвири на Хоукър, който му кимна и отново се обърна към Даниел. Пресегна се и намести единия ремък на раницата й като баща, изпращащ дъщеря си на училище. Тя отблъсна ръката му и слезе по импровизирания трап, за да се присъедини към останалите от групата.
Десет минути по-късно корабчето вече не се виждаше и групата на Даниел навлизаше все по-навътре в джунглата. След като се отдалечиха от реката, изчезна всякакво подобие на ветрец и в гората стана като в сауна — душен, неподвижен въздух, все по-горещ с всеки изминал час.
Дъждовете продължаваха да закъсняват и времето се определяше от формиращия се Ел Ниньо. Общо взето, това беше добре за тях, но след две седмици без нито едно облаче, един кратък студен дъжд щеше да им дойде добре.
Въпреки условията напредваха бързо в здрача под горските върхари, заобиколени от извисяващите се дънери на невероятно големи дървета. Макартър изглеждаше особено ентусиазиран и сочеше едно или друго по пътя — редки растения, пъстри орхидеи или дървета, умиращи в прегръдките на лиани удушвачи.
Даниел се опитваше да не му обръща внимание. Мислеше за цялостната картина, насърчена от вярата на Мор в нея, желанието да се докаже пред Гибс и собствената си потребност да довърши започнатото. Ала имаше още нещо. Ако се окажеше права, те се приближаваха към източника на кристалите, открити преди години от Мартин, кристали, които, изглежда, бяха способни да произвеждат енергия чрез студен ядрен синтез.
Те бяха по-важни от нейните емоции, по-важни от цялата им група. Но тъй като за тях знаеше единствено тя, сега се чувстваше много самотна, изолирана, захвърлена на онзи остров, който толкова точно бе описал Хоукър. Въпреки че още не знаеше нищо, пилотът имаше представа какво преживява тя и в известен смисъл споделяше това бреме с нея. Помежду им вече съществуваше връзка и Даниел дори му имаше доверие.
Не й се щеше да го признае, ала неговото присъствие й липсваше, даже острите му шеги. Установи, че с нетърпение очаква завръщането му — не беше предполагала, че ще се привърже толкова силно към него.
Вниманието й отново се насочи към техния поход и последното забавяне на напредването им. Макартър беше спрял за поредната лекция и показваше на другите грамадно каучуково дърво с гладка дървесина и дънер, разделен на множество масивни вертикални стволове. По кората се точеше тънка черна линия от стотици мравки — в колона по една, всички захапали по листенце.
„Мравки! Спрял е заради някакви си мравки!“
— Вижте ги — каза професорът. — Не ви ли приличат на нас, както сме натоварени с малките си раници?
Тя поклати глава.
— Не, освен ако не ми покажеш някоя от тях, която постоянно спира групата и задържа всички.
Макартър се намръщи. Откакто бяха открили Стената, той се държеше лекомислено като ученик.
— Не мога, но виждаш ли тая мъничката, дето само командва другите? Прилича на…
Даниел го измери с поглед и археологът млъкна насред дума. Продължи напред, като си свирукаше „Големите надежди“, песента на Франк Синатра за мравките, преместили цяло каучуково дърво. Даниел не успя да сдържи смеха си.
На петия ден стигнаха до останки от малка постройка — просто купчина камъни, покрити с растителност и мъх, — но това стигаше, за да ги убеди, че се движат в правилната посока. Няколко часа по-късно пред тях се разкри необяснима гледка, която накара Даниел да зяпне в почуда.
Излязоха от горската сянка на голяма кръгла поляна, обрасла с ниски бурени и суха светла трева. Сумракът, в който бяха пътували през последните пет дни, остана зад тях, победен от ослепителните слънчеви лъчи. Тук джунглата сякаш отстъпваше, ала това беше по-малката изненада.
Даниел примижа заради неочакваната ярка светлина и заслони очите си с длан. В средата на равната поляна се издигаше сива каменна пирамида, висока колкото петнайсететажна сграда. Трите й стръмни стени бяха гладки, а стълбището на фасадата водеше до малък квадратен покрив.