Южноафриканецът вдигна радиостанцията към устата си.
— Отстъпете. Няма нужда да разпръскваме силите си, ако ще влизаме в бой.
Той спокойно свали автомата от рамото си и отбеляза:
— Очаква ни интересна нощ. — Изглеждаше по-скоро ядосан, отколкото загрижен — като човек, принуден да свърши нещо, което отдавна е отлагал.
— Най-добре да извадим резервното оръжие — предложи Даниел.
Верховен подхвърли ключ на един от носачите.
— Действай бързо.
Автоматите бяха в продълговатия сандък до неговата палатка, който за всеки случай беше заключен. На носача щеше да му отнеме минута, докато стигне там и извади оръжието.
Докато той се отдалечаваше тичешком, протяжните викове прозвучаха отново, вече по-високи, напев от няколко гласа.
— Това не ми харесва — рече Поласки. — Не е на добре.
— Какво казват? — попита Даниел.
— Не се разбира много — отвърна Девърс. Гласовете се извисиха, заглъхнаха и отново се извисиха. — Прилича на някаква песен, не е точно…
Прекъсна го нов индиански глас, включвайки се в хора с вик откъм запад. Веднага му отговори друг от изток, след това още един от север и накрая от юг.
Лейдлоу се обръщаше във всяка посока, търсейки с поглед източника им, докато те заглъхваха, заменени от ниските ритмични напеви.
Поласки измърмори нещо непонятно, а Макартър постави ръка на рамото на Сюзан, като се озърташе наоколо.
— Какво искат? — попита тя.
— Не знам — промълви професорът.
Цивилни в опасност — точно ситуацията, която Даниел се надяваше да избегне. Тя се обърна към Девърс.
— Какво казват, по дяволите?
— Трудно е да се разбере.
— Хайде де — изсумтя тя. — Иначе от теб няма никаква полза.
— Не е толкова лесно — упорстваше лингвистът. — Техният език не е като нашия, не е съвсем логичен. — Той напрегна слух. — Призовават духовете. Молят ги да прочистят джунглата от чумата и заразата, която сме донесли ние. Или пък може би ние сме чумата и заразата. Тъй или иначе, явно ние сме проблемът.
Верховен се засмя.
— Естествено. — Изтегли затвора на автомата си и пристъпи напред. — Е, ако искат да се отърват от нас, ще трябва да разчитат на нещо повече от духовете.
Когато напяващите гласове отново се извисиха, Даниел изведнъж почувства, че положението излиза от контрол. Боеше се не само че индианците холокуа ще нападнат вкупом, но и че Верховен иска да го направят просто за да докаже на какво е способен.
Тя се озърна към Хоукър. Пилотът изглеждаше невъзмутим, почти развеселен. Той спокойно поклати глава. Изражението му предполагаше, че всичко е наред, че това е само перчене, че Верховен и индианците просто си мерят оная работа.
Лейдлоу отново насочи вниманието си към джунглата с надеждата, че Хоукър е прав, и точно в този момент напевите стихнаха.
Тишината се проточи и тя погледна Девърс.
— Сега пък какво?
Лингвистът поклати глава.
След малко хората на Верхбвен се присъединиха към тях и той ги разположи по периметъра на защитената зона. Членовете на експедицията останаха в средата.
Даниел се опасяваше, че четиримата въоръжени мъже няма да са достатъчни. Впери поглед в мрака и потърси якия носач, който беше отишъл за резервните автомати. Не го видя никъде и се зачуди защо се бави.
— Не трябва ли да включим прожекторите?
— Още не — отвърна южноафриканецът.
Откъм дърветата се разнесоха нови гласове. Червените точки на компютърния екран се уголемяваха и алармата продължаваше да пиука.
— Внимавайте! — извика Поласки.
Всички се приведоха. В нощното небе към тях се носеше нещо, оставящо огнена диря. То падна, преди да стигне до лагера, и странно заподскача по земята — приличаше на горяща от двете страни гиричка с мека връзка. Сухата трева наоколо се подпали и в същия миг в мрака полетяха още пламъци.
— Залегнете! — нареди Верховен.
Огнените опашки във въздуха описваха неправилни траектории — две огнени кълба, орбитиращи едно около друго, свързани с въже — и се разбиваха в земята сред дъжд от искри. Десет, после двайсет, после още, прииждаха от всички посоки.
Сюзан започна да рита пясък върху приближаващите се огнени езици. Макартър се присъедини към нея, ала редките бурени се овъгляваха бързо и не представляваха сериозна опасност.