Верховен натисна друг ключ и започна да изстрелва ракетите, предварително скрити в джунглата зад сегашните позиции на индианските воини — две на север, после още две на запад, а след това на юг и изток.
Лейдлоу се надяваше, че пукотът ще изплаши индианците. И наистина, в редиците от точки на компютърния екран се появиха празноти. Отделни групи отстъпваха, но не бягаха вкупом и след малко обръчът отново започна да се затваря. Тя се обърна към Верховен със смъдящи от дима очи.
— Ами сега?
Южноафриканският наемник не отговори веднага. Погледна един от своите хора, после попита застаналия зад него Хоукър:
— Как смяташ? Ще нападнат ли?
Пилотът поклати глава и посочи с автомата извисяващите се огньове покрай поляната.
— Ако нападнат сега, ще ги видим на фона на пламъците — много добър начин да умреш, даже да си Бяло лице.
Верховен отново се обърна към Даниел.
— Виждаш ли, те знаят, че не бива да ни атакуват. Засега само ще наблюдаваме. Но няма да ни нападнат. Поне тая нощ.
Тя въздъхна, беше успокоително, че Хоукър и Верховен са на едно мнение.
— Значи това е предупреждение. Предполагам, че няма да има второ.
Девърс се закашля.
— Холокуа са известни с това, че изобщо не отправят предупреждения.
През останалата част от нощта групата наблюдава пламтящия кръг около поляната. От време на време се разнасяха напеви, особено когато по-високите клони избухваха в пламъци, но индианците не се опитаха да излязат на открито. Призори се оттеглиха в джунглата и изчезнаха.
Гората около поляната продължаваше да гори. Но въпреки че беше суха за този сезон в Амазония, това не бяха онези изсъхнали храсталаци, които можеха да подхранят истински пожар. Пламъците просто не достигаха критичната температура, особено навътре в джунглата, където бе по-влажно.
Със спускането на хладната мъгла в утринните часове огньовете започнаха да гаснат. Пелената от пепел и дим постепенно се разсея и следобед останаха само тлеещите дънери на почернелите дървета, наред с тревожното очакване на следващата среща с индианците.
22.
Във Вашингтон настана леденостудено утро, с безоблачно синьо небе и струйки пара на хоризонта. Яркото слънце висеше ниско и сияеше ослепително, но си оставаше суров и далечен спътник — само свещ върху камината на света.
Не се усещаше никаква топлина, нито от слънцето, нито във въздуха. На Стюарт Гибс му изглеждаше уместно, че НИИ погребва един от хората си точно в такъв ден.
Той произнесе надгробното слово. Говори кратко, за да не замръзнат от студ опечалените, поднесе своите съболезнования и почтително се отдалечи, наблюдавайки как другите пристъпват към вдовицата на Матю Блъндин.
Разговаряха с нея, прегръщаха я, стискаха й ръката. Досещаше се за репликите им — мили, несъмнено печални думи за нейната загуба и хвалебствия за работата на съпруга й. Никой нямаше да спомене, че са го открили в долнопробната част на града, застрелян и ограбен на улица, известна със своите наркопласьори и проститутки. Никой нямаше да попита дали наклонността му към алкохола и нощните авантюри са довели до тяхната раздяла и започването на процедура за развод, нито дали този порок не е виновен за смъртта му. Мислеха си го, разбира се, но такива мисли не се изричаха гласно, защото смъртта не само правеше всички равни, но и изличаваше прегрешенията. Простъпките и навиците на Блъндин щяха да се забравят, а остроумието и мъдростта му щяха да се превърнат в легенда.
Гибс наблюдаваше процесията неспокоен и разсеян. Несъзнателно мачкаше навития на руло вестник в облечената си в ръкавица длан. Отвсякъде го връхлитаха проблеми, индианци бяха нападнали групата в джунглата, някой беше проникнал в компютърната система и я бе накарал да се хакне сама — а неговият шеф на сигурността, единственият, на когото можеше да повери откриването на виновника, беше мъртъв и сега лежеше в земята.
Пронизаха го мъчителни угризения. „Той заслужаваше по-добра участ.“
За повечето присъстващи на погребението смъртта на Блъндин бе само незначителна бележка под линия в собствената им биография. Дори неуспялата да стане бивша госпожа Блъндин щеше да продължи живота си. Но за Стюарт Гибс и НИИ това събитие имаше огромно значение — по мащаби то се равняваше на екзистенциална промяна и Гибс не можеше да се отърси от мисълта за промяна в съдбата, както не можеше да се спаси и от ледения въздух.