— Давам ви едно денонощие да ми отговорите — прекъсна мълчанието Кауфман.
Гибс насочи вниманието си към гледката. Вече бяха в деловия квартал и можеше да хване такси. Наведе се към шофьора и нареди:
— Спрете тук.
Кауфман кимна и шофьорът отби до тротоара.
— Не бъдете глупак — настоя Кауфман. — Вече нямате друг избор.
Гибс слезе, затръшна вратата и изпрати сребристия автомобил с поглед. Сега знаеше кой е врагът му, знаеше и какво трябва да направи. Оставаше да измисли само как да го направи, без да унищожи и самия себе си.
23.
Задната седалка на старото такси отдавна беше изживяла хубавите си дни. Съдраният винил с оръфани платнени шнурове и следи от химикалка, драсканиците и петната, всичко свидетелстваше за дълго и бурно минало. Арнолд Мор гледаше заснежените улици на Вашингтон от този царски трон, докато бавно напредваше из пътната мрежа на столицата.
През тази година на странен климат градът беше връхлетян от поредната буря, четвъртата за шест седмици, но засега най-безпроблемната, сякаш идва в петък и ще си тръгне до неделя вечер.
В събота сутринта обаче снегът продължаваше, покриваше моравите и дърветата с чисто бяла пелена и оставяше пласт сива киша по улиците. Това стигаше, за да задържи повечето хора вкъщи и да направи града по-пуст, отколкото Мор си го спомняше.
Таксито го караше от Вирджиния, мина покрай Джеферсън Дейвис Паркуей и прекоси Потомак по Арлингтън Мемориъл Бридж. В далечината се извиси Мемориалът на Линкълн, грамадна сграда с колони, полузабулена от сипещия се сняг.
В такова време Вашингтон изглеждаше различен, паметниците бяха по-горди и достойни в самотата си, изкуствените езера — по-величествени в своята тишина и пустота, по-царствени без вездесъщите туристи, улични търговци и скитници.
Мор предпочиташе града такъв при всякакви обстоятелства, но особено сега. Имаше среща — с него най-после се беше свързал човек, който проявяваше интерес към бразилския проект. Градската пустота щеше да улесни разговора на открито, да му помогне да забележи неприятностите навреме, ако изобщо имаше такива.
Таксито го остави пред мемориала и той се качи на тротоара. Снегът хрущеше и скърцаше под краката му.
Усетил ледения полъх, Мор вдигна реверите на тежкото си вълнено палто и пъхна ръце в дълбоките топли джобове — същите, в които преди два дни беше открил бележката. Пред вратата на апартамента му, когато бъркаше за ключовете, пръстите му напипаха сгънат лист хартия, надписан от чужда ръка. Текстът гласеше просто „Обадете се“ и продължаваше с телефонен номер, следван от думите „ние можем да ви помогнем“. Нищо друго. Не се споменаваше бразилският проект, нито НИИ, но връзката беше ясна.
Той дълго се взира като хипнотизиран в бележката. Смущаваше го мисълта, че не е усетил кога са я пъхнали в джоба му — навярно докато е стоял на опашката в кафенето или на оживената метростанция. Не помнеше някой да се е блъснал в него, да го е бръснал с рамо или да се е задържал прекалено дълго наблизо. Не бяха отвлекли вниманието му с несръчен джебчийски опит. След като се качи в метрото, седна сам на седалката и слезе на обичайната си спирка с неколцина пътници. И все пак листчето някак се беше озовало в джоба му. Това го караше да се чувства стар и муден, сякаш възрастта бе притъпила сетивата му. Може би календарът не грешеше, може би наистина бе време да се пенсионира.
Той се върна в настоящето и забелязал приближаващ се автомобил, положи всички усилия да пропъди тези мисли. Кафявата кола намали, но зави в отбивката и отмина нататък, вдигайки пръски киша.
Мор погледна към белия хоризонт. Някъде там слушаше Гибс. Освен това го наблюдаваха хора, поне три групи. Две коли и трети екип пеша, въпреки че не знаеше нито кои са, нито къде са заели позиции. Кафявата кола спокойно можеше да е на една от групите.
Опита се да не мисли и за това. Разсейваше го, а сегашната му задача изискваше пълна концентрация. Щеше да се срещне с врага, онзи, който беше направил опит да убие Даниел. Задачата му се състоеше в това да открие кой е този враг. За целта трябваше да ги убеди, че е готов да предаде НИИ — нелека задача, като се имаше предвид репутацията му. Капан, заложен за хора, които несъмнено очакваха такъв — трудна работа, откъдето и да го погледнеш. Но след убийството на Мат Блъндин преди няколко дни не им оставаше друг избор.