Лейдлоу го погледна гневно. Колкото и да се опитваше, не можеше да го разпознае.
— Какво искате, по дяволите?
— Струва ми се, че знаете. Ще благоволите ли да го обсъдите с мен?
Значи това бяха играчите, които ги следяха, невидимият противник, пратил хора да я нападнат на пристанището.
— Не знам за какъв се мислите, по дяволите, но ви гарантирам, че не знаете с кого се ебавате.
— Всъщност знам точно с кого се ебавам — съвсем спокойно заяви мъжът. — И макар вероятно да си мислите, че можете да разчитате на спасителен отряд, уверявам ви, че такъв няма да се появи. Блокирах комуникациите ви, а хеликоптерът с вашия пилот беше свален и изгоря в джунглата на петдесетина километра оттук.
Тя погледна покрай него. Черният НОТАР беше кацнал на стотина метра от тях. Дулата на картечниците му ясно се виждаха.
Похитителят й очевидно се досети за какво си мисли.
— След случилото се на пристанището не можех да допусна вашият приятел да се намеси за втори път.
Даниел не отговори — беше смаяна. Ала лошите новини продължаваха.
— Казвам ви всичко това, за да разберете в какво положение се намирате. Сега няма кой да ви помогне. Даже от Щатите.
Тя отново го погледна, опасяваше се от следващите му думи.
— Арнолд Мор също е мъртъв.
Последва мигновена реакция: прималяване и прилив на неудържим гняв. Тя замахна към него, но той хвана ръката й и я задържа. Даниел го заплю, като се мъчеше да се освободи от хватката му.
Без да я изпуска, Кауфман спокойно избърса плюнката от лицето си и я зашлеви, запращайки я на земята. Бузата й пареше.
— Мога да бъда сговорчив, ако и вие се държите добре — рязко каза той, докато прибираше носната си кърпа. — А мога и да превърна живота ви в ад. Ако искате да си тръгнете оттук жива заедно с вашите хора, ще ми съдействате. Ако сте толкова голям инат, както ми казаха, предполагам, че ще предпочетете да умрете.
Мислите й препускаха. Хоукър мъртъв, Мор също. Ами Гибс, защо не беше споменал нищо за Гибс? Може би още имаше надежда. Тя прехапа устни и продължи да мълчи.
След малко сивокосият махна на един от хората си да се приближи и каза: — След време ще запеете друга песен.
Насреща хеликоптерът започна да загрява, първо генераторите, после двигателят. Витлата бавно се завъртяха. Даниел гневно го наблюдаваше, докато двама от нападателите й помогнаха да се изправи и я отведоха при голямо дърво в края на гората. На места стволът му бе изгорял от пожара на индианците. Опасваше го тежка верига, заключена с катинар. Там бяха другите оцелели — седяха с гръб към дънера, със заключени отзад ръце.
Докато черният НОТАР се издигаше във въздуха и с вой се отдалечаваше над джунглата, хората на Кауфман я принудиха да седне с гръб към дървото, прокараха чифт белезници през вътрешната страна на веригата и ги сложиха на китките й. Кръгът, който образуваха ръцете и белезниците й, се пресичаше с кръга на тежката верига като два пръстена. Можеше свободно да се движи по веригата, но за разлика от скачените пръстени на фокусника, връзката не можеше да се раздели, без да строшат една от брънките — прост, но ефикасен затвор.
Тя преброи хората. Там бяха Макартър и Сюзан, както и Верховен, един от неговите хора и Бразош, главният носач — всички от вътрешността на храма. Шестимата късметлии, заедно с нея. Нямаше и следа от другите. Едната ръка на помощника на Верховен, който се казваше Рьомер, беше превързана с кървав бинт. Сюзан тихо ридаеше и археологът се опитваше да я успокои.
Когато стражите им се отдалечиха, Макартър гневно погледна Даниел. Имаше изражение на човек, който знае, че са го заблудили.
— Кои са тези хора? — попита той. — Какво става?
— Не знам.
— Наемници са — поясни Верховен. — Източноевропейци, ако се съди по акцента. Чух хърватски, но повечето са германци. Началникът им е по-възрастен, сигурно бивш командир от Щази, избягал след падането на Стената.
— Какво е Щази? — обърка се професорът.
— Старата източногерманска тайна полиция. Като КГБ. Само че по-лоша.
— Какво правят тук, по дяволите? — възкликна Макартър и се обърна към Даниел. — Какво става, по дяволите?
Тя отвърна на погледа му. Най-кошмарните й страхове се бяха превърнали в реалност и нямаше нужда от неговите въпроси.
— Трябва да запазим спокойствие — каза накрая. — Ще намерим начин да се измъкнем.
Нямаше представа дали Макартър й повярва, или просто усети, че моментът не е подходящ за дискусии. Така или иначе престана да я разпитва.