Сюзан кимна.
— Влизали ли сте в храма?
— Не.
— Тогава са влизали вашите приятели, нали?
— Професор Макартър и Даниел.
Кауфман също кимна.
— Изнасяли ли са нещо отвътре? Нещо метално?
— Метално ли? Не, нищо метално.
Той направи пауза, сякаш чакаше момичето да дообмисли отговора си.
— Искам да влезете вътре с нас и да ни разведете из храма.
Сега вече тя имаше основание да възрази.
— Не мога да вляза там. Не мога да дишам вътре заради изпаренията.
— Да, знам — отвърна мъжът. — Чух всичко за изпаренията. Отвратителна смрад, но мисля, че можем да решим този проблем. — Той бръкна в една кутия до тях и извади военен противогаз. — Това ще помогне ли?
Сюзан се вторачи невиждащо в противогаза. Какво друго можеше да отговори — естествено, че щеше да помогне.
От мястото си при затворническото дърво Макартър отчаяно се опитваше да не изпуска Сюзан от поглед.
— Според вас какво искат от нея?
— Знанията й — отвърна Верховен. — Тя знае толкова, колкото и вие. Но е по-слаба. Ето какво им трябва. Сами видяхте, че претърсват багажа ни. Търсят нещо и искат тя да им помогне да го намерят.
— Да бяха взели мен — изпъшка археологът.
— Е, ако е достатъчно умна да се прави на глупава, може да я върнат и да поискат вашата помощ — каза Верховен.
— Ами полицията, армията? — попита Бразош. — Нямат право да постъпват така.
— Прекалено далече сме — каза Даниел. — Съмнявам се, че някой изобщо ще научи.
— Ами Хоукър и Поласки? — попита Макартър. — Те знаят, че сме тук.
— Не можем да ги чакаме — настоя тя. — Трябва да направим нещо сами.
— Но когато се върне, Хоукър ще разбере, че се е случило нещо лошо, и може би ще… — започна професорът.
— Той е мъртъв — прекъсна го Лейдлоу. — Според копелето, което отведе Сюзан, Хоукър и Поласки били свалени много преди да стигнат в Манауш. От същия вертолет, който ни атакува.
Докато говореше, Даниел усещаше, че вледеняващото значение на думите й се стоварва върху другите — сега наистина бяха сами. Забеляза, че Верховен изскърцва със зъби, но иначе не реагира. Навярно се беше досещал за това още отначало.
В настъпилото мълчание тя се опита да овладее бясно препускащите си мисли. Не можеше да стигне до дъното на онова, което се беше случило, бързината на внезапния обрат. Допреди едно денонощие се намираше на ръба на успеха, а сега…
Бяха нападнати и пленени от някакво паравоенно формирование. Пазеха ги наемници, а убитите членове на нейната експедиция лежаха на поляната, покрити с платнища. Хоукър и Поласки бяха някъде в джунглата, сред смачканите почернели останки на хеликоптера. А Мор… милото му лице изплува в ума й — добър, честен човек, който й беше като баща. Всичко това й приличаше на абсурден кошмар, от който не можеше да се събуди. Обзе я гняв, в душата й се надигна безмълвна ярост и тя се закле да измисли изход от това безумие, да накара онези да платят за стореното — или да загине, докато се опитва.
Тя отново насочи вниманието си към другите.
— Верховен е прав. Трябва да използваме всички предимства, колкото и да са нищожни. — Хрумна й, че Макартър може да е такова предимство. — Има вероятност да им потрябвате — каза му Лейдлоу. — Ако ви вземат, отмъкнете всичко, което може да ни е от полза. Например някой от вашите инструменти или нещо, с което да строшим тази верига. Това ще увеличи шансовете ни.
Макартър въздъхна тежко и поклати глава.
— Това е лудост. — Явно не се справяше със ситуацията. Още една причина изобщо да не бяха взимали цивилни.
Тя се обърна към Верховен.
— Видя ли мъжа, който носеше ключовете? Не се беше сетила да му обърне внимание. Тогава още беше прекалено зашеметена. Но когато дойде на себе си, разбра, че този човек трябва да стане тяхна мишена.
— Да — лукаво потвърди той. — Хубаво го разгледах, докато отключваше момичето. Има белег над лявото око, явно някой здравата го е фраснал.
Лейдлоу отново погледна Макартър.
— Вие сте единственият, когото има вероятност да използват. Ако ви се удаде и най-малка възможност, вижте какво можете да направите.
— А ако имате шанс, поговорете и със Сюзан, предупредете я да е готова — добави южноафриканецът.
— За какво да е готова? — попита археологът.
— За каквото и да е — отвърна Верховен. — И когато се върнете, ме погледнете в очите. Ще се изплюя, ако е време да опитаме нещо.