— Няма магия — отбеляза един от наемниците и тихо подсвирна.
— Ние не търсим магия — ядосано му се сопна Кауфман.
— И все пак ни липсва един — посочи Ланг.
— Да. — Кауфман си спомни, че в НИИ бяха разрязали един от кристалите. Имаше пет отвора, но целите кристали бяха само четири. — Но се съмнявам, че има някакво значение. — Обърна се към Ланг и попита: — Това е нищо, нали?
Ланг поклати глава.
— Не виждам как това тук би могло да генерира енергия. Момичето е право — това е само изкуство. Древно, примитивно изкуство.
Кауфман се огледа наоколо и заключи:
— Да, само изкуство. Като във всяка черква, отгоре са лъскавите неща, а истините са скрити в някоя крипта.
Ланг кимна.
— Защо не свалим ултразвуковата техника тук и да видим какво ще открием?
Кауфман не отговори. Взираше се в изображението на олтара.
— Ти виждаш ли дърво в това нещо?
Ланг отново огледа жлебовете.
— Да, струва ми се. Както каза момичето, линията, „свързваща трите сфери на съществувание“.
— А тунел? — попита Кауфман. — Кристалът влиза между линиите. Това ми говори за кухина. А кухото дърво е тунел. — Той надзърна над ръба в ямата. — Или може би кладенец.
Ученият се озърна към него, после се вгледа в изображението и кладенеца зад олтара.
— Знам какво си мислиш — каза накрая. — Хайде първо да донесем ултразвуковата техника.
Няколко минути по-късно, докато Ланг подготвяше уреда за работа, Кауфман нареди на другите наемници да преместят камъка, който все още запушваше половината вход. Искаше да има повече място, за да внесат цялото оборудване, и беше сигурен, че се нуждаят от по-голям отвор, за да изнесат онова, което очакваше да открият. Но хората му не действаха със същата предпазливост като групата на НИИ и гранитната плоча се пропука по вече съществуваща цепнатина. След кратък и повърхностен оглед, те отново се опитаха да я преместят и камъкът се разцепи на две. Едната половина полетя през входа и се пръсна долу на парчета.
Кауфман погледна купчината отломки и нареди презрително:
— Разчистете ги.
Наемниците се подчиниха, освободиха се от снаряжението си и започнаха да разчистват стълбището.
— Добра работа — посочи отломките Ланг. — Ще им платиш ли допълнително за това?
Милиардерът му отговори философски:
— Не се справиха блестящо, но ако не бяхме успели да преместим плочата, пак щеше да се наложи да я разбием.
28.
Двигателят вече не работеше и машината лежеше неподвижно. Беше се стрелнала през дърветата като ракета и бе погълната от живите дълбини на джунглата. Но въпреки хвалбите на пилота на черния НОТАР, хюито не се бе взривило, нито изгоряло. Един час след катастрофата по-голямата част от горивото му безобидно се беше просмукала в почвата.
Изпаднал за кратко в безсъзнание, Хоукър дойде на себе си и успя да се измъкне от останките. След това пренесе неподвижния Поласки до един паднал дънер на двайсетина метра оттам и го свести с помощта на кърпа, напоена със студена вода.
Измъчван от болки, Поласки ломотеше несвързано с притворени клепачи.
— Студено е — рече той. — Много е студено…
Пилотът го зави с якето си и с полиестерното покривало от комплекта за оцеляване, но той трепереше неудържимо.
Състоянието му беше тежко. Раната на главата му се беше подула. Изглежда имаше счупени ребра и от устата му излизаха кървави мехурчета, което говореше за вътрешен кръвоизлив.
— Помогнете — гледайки някъде надалеч, промълви той. — Моля… дъщеря ми…
Хирург в стерилна операционна може би щеше да успее да го спаси, ала Хоукър не можеше да направи нищо друго, освен да го гледа как умира.
— Ще се оправиш — излъга той. — И двамата ще се оправите. Просто се опитай да се успокоиш.
— Много ми е студено.
Известно време Поласки като че ли гледаше покрай него, после клепачите му се затвориха. Гърдите му престанаха да се надигат и кървавите мехурчета спряха да излизат от устата му.
— Съжалявам — прошепна Хоукър. Прозвуча му глупаво и безсмислено, но думата сама се изплъзна от езика му.
Налегна го сънливост и той заразтрива тила си. Предполагаше, че е останал в безсъзнание една-две минути. Може би имаше сътресение. Ако сега си позволеше да заспи, можеше никога да не се събуди.