При внимателния оглед откриха цепнатина между два камъка. Хората на Кауфман започнаха да измъкват плочата с два лоста, повдигайки я сантиметър по сантиметър, докато не опря в нещо и престана да поддава.
Ланг пъхна в отвора подпора, за да закрепи камъка, и нареди на наемниците да направят импровизиран мост над ямата. После легна отгоре му и насочи лъча на фенерчето си в тунела.
Проходът беше нисък, може би около метър и половина, и не много по-широк от мъжки рамене. Спускаше се стръмно надолу, почти като пързалка. Ланг видя останки от скрипец и система от противотежести за издигане на камъка, но ленените въжета, които бяха използвали някога, отдавна бяха изгнили.
След няколко минути Ланг вече напредваше предпазливо в тунела. Водеше със себе си Сюзан Бригс и четирима от наемниците на Кауфман. С всеки завой проходът ставаше все по-стръмен, спускайки се в храма и в земята под него. Ланг започваше да изпитва клаустрофобия. Всъщност изпитваше нещо подобно още откакто Кауфман го беше забъркал в тази каша.
От няколко години собственикът на „Фютрекс“ му възлагаше всичките си рисковани проекти и Ланг бе осъзнал, че Кауфман понякога прилага съмнителни методи за събиране на информация, ала изобщо не очакваше да се стигне до събитията, в които сега участваше: стрелба, убийства и взимане на заложници. Той напълно съзнаваше, че собственото му самолюбие, алчност и аморалност го бяха направили лесна мишена, но всичко това далеч надхвърляше уговорките им.
И все пак имаше ли друг избор? Всеки опит да се откаже несъмнено щеше да доведе до неприятни последици. Не, помисли си Ланг, направо щеше да е глупаво да се възпротиви на Кауфман, особено тук, в джунглата, заобиколен от убийци и мутри. Той беше реалист, поне в смисъл, че можеше да оцелява, което в момента означаваше да изпълнява нарежданията и да разчита на това, че милиардерът се нуждае от него, за да проучи и открие предназначението на всичко намерено. Щом се върнеше в Щатите, отношението му можеше да се промени, но засега щеше да прави каквото се налага — нищо че оставяха трупове зад себе си, стига неговият да не е сред тях.
Той се обърна към Сюзан и попита:
— Още колко?
Тя го погледна безизразно през пластмасата на противогаза.
— Откъде да знам?
Естествено, че не знаеше. Глупав въпрос. Защо изобщо разговаряше с нея, по дяволите? Продължи нататък, като се подхлъзваше и привеждаше, усещайки парене в краката. Накрая излезе в огромно помещение, чиито таван и стени не можеше да види. Дълбока, кънтяща зала, като празен стадион с изгасено осветление. Във въздуха отекнаха благоговейни думи и ехото ги донесе обратно, докато лъчите на фенерите се плъзгаха по далечните стени.
Намираха се дълбоко под храма. Точно пред тях имаше широк басейн с абсолютно неподвижна, кристално бистра вода: малко езеро, дълго около петстотин метра. Пещерата явно продължаваше от другата страна.
Ланг откачи, от колана си свръхнискочестотната радиостанция, много по-подходяща от обикновените за преодоляване на големи съпротивления. Във военноморския флот използваха подобни системи за връзка с подводници на стотици метри дълбочина. Двамата с Кауфман се надяваха, че оранжевата радиостанция с дълга антена ще е достатъчно мощна, за да прати сигнал през камъка. Той натисна бутона за предаване.
— Намираме се на входа на главната пещера, голяма част от нея е заета от вода.
Думите на Кауфман прозвучаха накъсано.
— Ясно… голяма… пълна с… ода.
— Точно така — отвърна Ланг. Отговор не последва. Не беше сигурен дали шефът му е чул потвърждението. Нямаше значение — щяха да продължат, да направят предварителен оглед и да се върнат навън.
Той засне пещерата с камерата си, повтори теста с ултравиолетова светлина и направи още няколко анализа с ред други уреди, които носеше със себе си. След като не откри нищо интересно, погледна към отсрещния бряг на езерото и видя издигнат участък. Лъчите на фенерите им едва стигаха дотам, но той изглеждаше равен, за разлика от останалата част от пещерата.
— Трябва да намерим начин да прекосим оттатък — каза Ланг. — Или ще ни трябва лодка.
Скоро откриха пътека покрай десния бряг на езерото и тръгнаха по нея. През първата част от пътя вървяха плътно до водата, с едно отклонение между гора от сталактити и образувания от влажен камък, които приличаха на гигантски гъби. Нататък пътеката се връщаше покрай брега и се стесняваше между езерото и края на пещерата. Накрая, почти до отсрещния бряг, тя завиваше навън и пресичаше ъгъла на езерото по нещо като изкуствена стена. От дясната й страна имаше няколко по-малки басейна, разположени във формата на пчелна пита. Отляво се падаше езерото.