След като подремна около час, професор Макартър се събуди със схванат крак. Премести тежестта си и се опита да го изпъне, като сумтеше от болка и очакваше неизбежните иглички.
Въздухът беше хладен и неподвижен. На поляната цареше тишина и небето бе невероятно ясно. Нетипичният за сезона сух климат означаваше по-горещи дни и по-студени нощи, затова и нощното небе беше осеяно с ярки звезди. Лагерът пред тях тъмнееше. Археологът се озърна наоколо. Даниел и Верховен си шепнеха, а другите като че ли спяха.
Докато ги наблюдаваше, го обзе гняв. Бяха довели него и Сюзан под фалшив претекст и така ги бяха изложили на опасност без тяхно знание и съгласие.
Сега му изглеждаше очевидно: въоръжена охрана, бойни кучета, кодирана сателитна връзка. Естествено, че ги заплашваше опасност още отначало. Не че не беше забелязал, но го бе отдал на благоразумие и здравословен страх от индианците холокуа. Той ядосано се обърна към Даниел.
— Какво става?
— Нищо — отвърна тя.
— Поне засега — прибави Верховен.
Думите му прозвучаха многозначително, но преди Макартър да успее да каже нещо, се чуха гласове: викове на скрити бойци. Фенерче се включи в далечината и отново угасна. Макартър зърна припряно движение, разнесоха се нови команди и металическо тракане от зареждане на оръжие. В нощната неподвижност сякаш чуваше всяка стъпка.
— Господи, колко е тихо! — каза той.
— Прекалено тихо е — потвърди Верховен. — Прекалено отдавна.
Макартър хвърли поглед към южноафриканеца и попита:
— Какво искаш да кажеш?
На лицето на наемника плъзна едва забележима усмивка.
— Скоро ще се случи нещо.
Дланите на професора изтръпнаха. Това не му харесваше.
— Какво?
— Имаме гости — кимна към дърветата Верховен. — От известно време са там, но тия глупаци чак сега ги усетиха.
Археологът изпъна шия и се вгледа в мрака под дърветата. Стори му се, че там има нещо, но се зачуди дали не е заради думите на Верховен.
— Индианците ли?
— Нас ни нападнаха, когато влязохме в храма — напомни му Даниел. — После ни оставиха на мира. Но тези типове се размотаваха вътре цял ден. Опасявам се, че може да са засегнали някой нерв.
Не бяха взимали съзнателно решение повече да не влизат в храма, но връзката не беше убягнала на никого. Макартър отново погледна към джунглата. Мисълта, че ще е прикован за дърво по време на индианското нападение, го ужаси. Спомни си напевите и пожара.
— Ами ние?
— Ние трябва да доизиграем ръката — отвърна Верховен. — При това с отвратителни карти.
Ученият се смръщи.
Даниел се озърна към него — очите му блестяха предизвикателно.
— Още не сме изгубили — каза тя. — Бъди нащрек. Може да ни се отвори възможност в целия този хаос.
Макартър разбираше ситуацията. Беше оспорвал шансовете им, но сега знаеше какво е да се вкопчиш и в най-слабия лъч надежда. Не можеха да разчитат на нещо по-добро. Изглеждаше безсмислено дори да се молят за повече. Но за сто към едно, за съвсем малка грешка от страна на техните похитители… Навярно не беше глупаво да молят съдбата за толкова, навярно щяха да получат такъв шанс, преди всичко да е свършило.
Той се опита да изпъне крака и отново отправи поглед към нощното небе. Звездите бяха толкова нелепо ярки, че сякаш му се подиграваха.
— Маите разчиствали такива поляни в джунглата — каза Макартър. — Просто за да виждат звездите. Ориентирали храмовете си по равноденствието и слънцестоенето, и даже по самия център на нашата галактика — макар че никой не знае как са определяли положението му. Изсичали цели участъци от джунглата само за да изучават небето, царството на техните богове. — Той продължи да се взира в небето над поляната. — С времето джунглата настъпила и погълнала другите обекти. Но тук земята още е гола, звездите още сияят. Малко убежище за старите богове.
Професорът се озърна към Лейдлоу и после към Верховен в очакване на презрителен коментар или саркастична реплика за безполезното му философстване. Южноафриканецът обаче се усмихна.
— Тогава да се надяваме, че старите богове ще са на наша страна.
На поляната не се забелязваше никакво движение.
Макартър също лежеше неподвижно. Това изглежда изостри сетивата му и скоро различи слабо сияние в центъра на лагера и очертание на лице, окъпано в странна пулсираща светлина. Трябваше му известно време да се сети: пулсиращата светлина идваше от охранителната система — по екрана мигаха точки.