Верховен също го видя.
— Нашите приятели са тук.
Макар че говореше тихо, гласът му събуди единствения оцелял член на групата му, Рьомер.
Макартър си помисли дали да не събуди Сюзан, после си спомни, че я няма. Поредната загуба, с която не можеше да се примири.
— Положението може да стане кофти — каза Верховен. — Ако ги видите, не мърдайте. Ако разберат, че сме пленници, може да се смилят над нас. А може и въпреки това да ни нападнат. Но ако се съпротивляваме, ще ни накълцат.
— Ами ако запалят дърветата? — прошепна археологът.
— Тогава да се надяваме, че първо ще убият теб.
Макартър погледна към командния център. Вече можеше да различи лицето на Девърс, който сочеше към далечината.
Точно на запад избухна сигнална ракета. Тя се издигна на около осемстотин метра в небето, после над нея се разтвори малък парашут и светлината бавно се понесе на юг над лагера.
— Бяла е — отбеляза Верховен. — Задейства се от скрита в тревата жица.
Пламтящата ракета освети лагера.
— Виждам осем бойци — съобщи Макартър.
— И аз преброих толкова — потвърди Даниел.
— Има още — каза южноафриканецът. — Убеден съм. Просто са се прикрили в очакване на атаката.
— Някаква следа от индианците? — попита Лейдлоу.
Верховен се извъртя, за да погледне към джунглата зад тях.
— Още не.
Макартър плъзна очи от поляната към гората, после обратно, когато на север проблесна нова ракета. Този път червена, задействана от сензорите или ръчно от контролния пулт. Изтрещя автомат, нарушавайки тишината. След миг го последваха други оръжия.
Положението изглеждаше лошо и след малко, когато към тях се затича един от германците, Макартър се зачуди дали ще се влоши съвсем.
Боецът беше пратен по заповед на Кауфман. Поради очакваната атака на индианците или зверовете, пленниците изведнъж се превръщаха в излишно бреме. Собственикът на „Фютрекс“ не искаше да ги оставя при дървото, но нямаше къде другаде да ги заключи, а не можеше да допусне да му създават проблеми по време на сражението. Затова се задоволи с компромис: щеше да ги остави там, но им пращаше охрана. Този наемник беше изтеглил късата клечка и му се падаше неизбежната задача да ги варди по време на онова, което предстоеше. Каквото и да бе то.
Той се приближи и подритна ходилата на Макартър.
— Буден съм — каза професорът и сви крака.
— Добре — рече войникът. — Сега кротувай. — Насочи дулото на автомата си към другите и добави: — Отнася се за всички.
Археологът го проследи с поглед. Беше му омръзнало да е пленник. И да се страхува. Верховен бе подхвърлил идеята да повалят някой от тях и от това положение един силен ритник в тила или слепоочието щеше да довърши пазача им. Може би точно сега беше моментът.
В далечината хората на Кауфман отново откриха огън, насечен пукот тук-там, насочен наслуки към джунглата. Наемникът се озърна към центъра на лагера и в този миг Макартър се хвърли към него с надеждата да го повали на земята.
Това изненада боеца, както и Даниел и Верховен, но се оказа недостатъчно добре обмислено. Веригата и тежестта на другите го забавиха и Макартър успя да му нанесе доста слаб удар. Онзи падна по гръб, но бързо се изправи, побеснял от гняв.
Обърна се, изпсува професора и вдигна автомата си.
Макартър наведе глава. Отекна изстрел, само че куршумът улучи наемника, който се свлече като парцалена кукла.
Другите автомати загракаха в далечината. Археологът отвори очи и се вторачи в падналия.
Даниел и Верховен се заозъртаха наоколо и след миг от джунглата към тях се затича някаква фигура.
— Дяволите да го вземат! — възкликна южноафриканецът.
— Определено — отвърна Хоукър. Хвана убития боец и го замъкна зад дървото.
— Постоянно се връщаш от мъртвите, приятел.
Даниел се усмихна.
— Слава Богу! Можеш ли да ни измъкнеш?
— Ще опитам — отвърна пилотът.
Макартър едва го чу. Мълчеше, изпаднал в почти пълно вцепенение, и зяпаше мъртвия наемник — още един отнет живот в замяна на неговия.
Когато стрелбата в далечината утихна, Хоукър приклекна до дървото и се зае да претърсва убития.
— Къде са другите?
— Мъртви са — отговори Даниел. — Освен Девърс. Той е с тях.