Кауфман изкриви лице и каза:
— Приятелят ви е в опасност. Най-добре го повикайте да се върне.
— В момента екранът е чист — възрази Верховен.
— Няма значение — бързо заяви милиардерът. — Наоколо има зверове. Зверове, които индианците използват, за да преследват хора като нас, чужденци, неверници. Такъв звяр нападна моите хора в пещерата.
Верховен го изгледа гневно. Когато им бе разказал за смъртта на Сюзан, Кауфман я определи като злополука, пропадане на тавана на пещерата. По онова време южноафриканецът мислеше само как да избяга и вътрешно се зарадва, че онзи е изгубил петима души в замяна на момичето.
— Значи не е пропаднал таванът, а?
— Знам, излъгах — въздъхна Кауфман. — Но трябва да ме послушате. Те са били разкъсани.
Верховен си спомни израженията на някои от наемниците след „злополуката“. Беше видял страх — страх от неосезаема опасност, която не подлежи на контрол. Тогава това му се стори странно и сега думите на Кауфман го накараха да се поколебае. Накрая предположи, че точно такава е целта на сивокосия, и му заповяда:
— Млъкни. Писнаха ми твоите дрънканици.
По радиостанцията се разнесе гласът на Хоукър — на фона на далечен кучешки вой. Уплашен, панически вой, който нямаше нищо общо с лая на кучетата при появата на индианците.
— Включи прожекторите — каза пилотът.
Верховен си погледна часовника.
— Не мога да го направя.
— Повикайте го да се върне — обади се Кауфман. — Единственият ни шанс е да се укрепим тук с останалите оръжия.
— Млъквай!
— Включи прожекторите, по дяволите!
— След пет минути — отвърна южноафриканецът. Трябваше да изчака да се охладят лампите. Те се нажежаваха толкова силно, че трябваше да минат пет минути, преди да бъдат запалени отново, иначе жичките щяха да избухнат от притока на енергия.
— Оставете другите — пак започна Кауфман. — Можете да ги смятате за мъртви.
— Затваряй си устата! — изкрещя Верховен. Недалече се чуваше воят на кучетата. После над поляната отекна остър крясък, подобен на напевите на индианците, но по-мощен, по-еклив.
Нечовешки.
— Идват! — възкликна Кауфман. — Ще го убият, после ще убият и нас. Повикайте го!
Верховен насочи пистолета към него и изкрещя:
— Още една дума и ще ти пръсна проклетия череп!
Вторачен в черното дуло, Кауфман се подчини. В този момент алармата на охранителната система отново запиука. Беше се появил нов обект. Точно срещу мястото, на което се намираше Хоукър.
Хоукър стигна до онази част от лагера, където държаха кучетата. „Кучкарникът“, както го наричаха, всъщност представляваше тежък стълб, забит в земята. Животните бяха вързани за него. По време на сражението те се бяха възбудили, посрещайки грохота на автоматичния огън с гневен лай, но след това се успокоиха. Сега ги смущаваше нещо друго. Нещо, което усещаха и надушваха, но не разбираха.
Те душеха въздуха с разширени ноздри и се въртяха на всички страни. Изглеждаха объркани и уплашени. Приближаването на пилота ги сепна, но познаха миризмата му и отново се обърнаха към дърветата. Едно от кучетата наведе глава, като ръмжеше и се зъбеше, но останалите започнаха да отстъпват от джунглата и от онова, чиято миризма надушваха. Когато опънаха ремъците докрай, започнаха да се дърпат в опит да се освободят. Едно от животните заджавка уплашено и замята глава, отчаяно мъчейки се да се изхлузи от нашийника си.
„Какво става там, по дяволите?“ — зачуди се Хоукър. Никога не беше виждал кучета да се държат така.
По радиостанцията прозвуча гласът на Верховен:
— Обект точно срещу теб. Сега са два.
Някъде от дълбините на джунглата се разнесе остър писък и американецът вдигна инфрачервения мерник към окото си. Не видя нищо.
Едно от кучетата започна да вие.
— Точно пред теб е — повтори Верховен.
— Стреляйте! — Това беше гласът на Кауфман, металически и глух. — Застреляйте проклетото не…
Верховен прекъсна връзката и вдясно от Хоукър изпращя вейка.
Кучетата се стрелнаха напред, опитвайки се да нападнат нещо, все още скрито сред дърветата. Пилотът се завъртя рязко и стреля на сляпо в джунглата. Каквото и да имаше там, то бързо се придвижваше на юг, към още окованите пленници.