34.
Оцелелите членове на експедицията на НИИ прекараха нощта край контролния пулт на охранителната система, наблюдавайки екрана за потенциални опасности. Имаха само два автомата и пистолета на Хоукър, но никой не изпитваше желание да обиколи потъналата в мрак поляна, за да събере оръжието на убитите наемници.
Алармата се задейства десетина пъти. Кучетата надаваха вой, Верховен включваше прожекторите и Хоукър изстрелваше няколко откоса по посока на обектите. Понякога те се разпръскваха, друг път бавно се връщаха в джунглата и изчезваха от екрана, без да стане ясно дали са зверове или хора.
Никой не заспа и почти не разговаряха. Часовете се точеха и във всички сърца се промъкваше страх. Накрая мракът започна да избледнява. Когато най-после изгря, слънцето донесе осезаемо облекчение — сякаш бе прогонило опасността в някаква друга страна, заедно с мрака и маянските Господари на нощта. В този момент Макартър изпита близост с древните народи, които отдавна изучаваше. Сега напълно разбираше защо толкова много от тях са боготворили слънцето.
До него Хоукър се изправи.
— Някой трябва да ми помогне.
— За какво? — попита Даниел. — Къде отиваш?
Той посочи поляната.
Трябва да потърсим оцелели.
Младата жена присви очи.
— Мислиш ли, че има?
— Нужни са ни техните автомати — поясни пилотът.
— И трябва да се уверим, че са мъртви. А ако някой случайно е жив… трябва да му помогнем… ако можем.
Макартър разбираше абсурдността на ситуацията. През нощта Хоукър и Верховен бяха направили всичко възможно, за да избият тези мъже. Бяха застреляли повечето в гръб с изненадваща атака, без да им дадат възможност да се предадат, да молят за милост. А сега искаха да помогнат на всеки оцелял.
С натежало сърце професорът прояви желание да отиде с него. Двамата обиколиха окопите и събраха единайсет автомата „Хеклер & Кох“ германско производство, десетина кутии с боеприпаси и собствените им отнети от наемниците калашници.
Хоукър проверяваше телата за признаци на живот, после безмълвно сваляше верижките с имената им и прибираше документите на онези, които имаха такива. В действията му се долавяше печал, сякаш мъртвите му бяха другари, а не врагове. Макартър се зачуди какво ще прави с тези неща. Може би щеше да ги прати в някоя институция или на властите на държавите, посочени в техните документи.
— Предполагам, че даже наемниците имат семейства — промълви той.
Дори да го чу, Хоукър не отговори.
В следващия окоп откриха оцелял боец, русокос мъж с рижа брада, почти в безсъзнание и напълно дезориентиран. Съсирена кръв покриваше лявата страна на лицето му и ако се съдеше по раната, или само го беше одраскал куршум, или бе улучен от рикошет. Той немощно вдигна едната си ръка в знак, че се предава.
— Говорите ли английски? — попита го Хоукър.
Наемникът поклати глава.
— Deutsch.
— Wie nennen sie Sie? — премина на немски пилотът. „Как ви викат?“
— Ерик — отвърна мъжът.
Хоукър го претърси за оръжие, после го подкрепяше, докато отиваха при другите. Даниел се погрижи за раната му, а пилотът и Макартър замъкнаха труповете в най-далечния окоп и ги заровиха с изкопаната от него пръст.
Щом се върнаха при групата, професорът зададе въпроса, който измъчваше всички:
— Какво ще правим сега?
— Ще се махнем оттук — каза Хоукър. — Докато не се е случило още нещо. Виж дали ще намериш късовълнова радиостанция или нещо подобно в багажа на тия типове. — Той посочи Кауфман. — Вземи го със себе си, сигурно ще ти покаже къде да търсиш. Ако ти създава проблеми, просто го застреляй.
— Аз ще се нагърбя с последната част — предложи услугите си Верховен.
Кауфман се изправи безмълвно, макар че вътрешно кипеше. Все още със залепени ръце, той поведе Макартър и южноафриканеца към друга част на лагера.
Хоукър също се отдалечи от командния център. Имаше нужда от уединение, за да помисли. Скоро се натъкна на купчина покрито с кал оборудване, неща, които хората на Кауфман бяха открили с металдетекторите си и веднага бяха изкопали. Изглеждаха нови, недокоснати от ръжда и смущаващо познати.
Той приклекна, за да разгледа един от уредите, и почисти калта от повърхността му. Отдолу се показа надпис: „Тексас Саундинг Корп“. Пилотът отвратено поклати глава. ТСК бяха официални снабдители с техника на НИИ. Част от снаряжението, което беше докарал за Лейдлоу и Макартър, носеше същата фирма.