Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Черен лед
Бележка на авторите
„Черен лед“ е отчасти вдъхновена от истинска научна експедиция. През 1906 г. адмирал Робърт Пири открива в Северна Гренландия най-големия метеорит в света и го кръщава „Анигито“. Полярният изследовател успял да намери метеорита, тъй като забелязал, че ескимосите в района използвали студено изковани върхове на копията си; Пири ги изследвал и открил, че произходът им е метеоритен. В крайна сметка изкопал „Анигито“ и с огромни усилия успял да го натовари на кораба си. Огромната желязна маса извадила от строя всичките компаси на кораба. Пири обаче успял да достави метеорита в Американския музей на естествената история в Ню Йорк, където той е изложен и днес в Метеоритната зала. Описал е тази история в книгата си „На север към Големия лед.“
„Никога дотогава — пише Пири, — не бях изпитвал това ужасяващо величие на гравитацията, както при пренасянето на тази планина от желязо.“
„Анигито“ е толкова тежък, че е поставен върху шест масивни стоманени колони, които преминават през пода на Метеоритната зала, през сутерена на музея и са закрепени върху скалистата основа под сградата.
Ненужно е да се споменава, че докато множеството от местностите, споменати в „Черен лед“ съществуват реално, то „Лойдс индъстриз“, „Ефективни енергийни решения“ и всички герои и кораби — американски и чилийски — описани в романа, са изцяло плод на въображението. В добавка към това, макар че в атласите може да бъде намерен островът Исла Десоласион (на около триста и петдесет мили северозападно от „сцената“, на която се развива действието в „Черен лед“), нашият остров Десоласион е изцяло плод на въображението — и като размери и като местоположение.
1.
Исла Десоласион
16 януари, 13:15
Безименната сивозелена долина между двата голи хълма бе покрита с мъхове, лишеи и тревата карфа. Беше средата на януари — в разгара на лятото — и пукнатините между парчетата разхвърляни скали бяха атакувани от малките цветчета пингуикила. На изток блестеше бездънносинята стена на снежния глетчер. Във въздуха жужаха черни мухи и комари, а летните мъгли, които обгръщаха Исла Десоласион, временно се бяха вдигнали, сякаш за да позволят на разсеяната слънчева светлина да изпъстри долината.
Един човек вървеше бавно по покритата с дребни камъчета равнинна повърхност, поспираше, после тръгваше, за да се спре отново. Не следваше някаква пътека — по островите от архипелага нос Хорн, най-южната точка на Южна Америка, пътеки няма.
Нестор Масънкей бе облечен в износено противощормово облекло, а на главата си бе нахлупил кожена шапка. Рядката му брадица бе толкова силно пропита с морска сол, че се бе превърнала в няколко сплъстени фитилчета. Те се поклащаха като змийски езичета, докато той водеше двете си тежко натоварени мулета по равнината. Наоколо нямаше жива душа, за да чуе произнесените на глас неблагопристойни коментари за произхода, характера и правото на съществуване на мулетата. От време на време оплакванията му се прекъсваха от изплющяването на шибалката, която държеше в загорялата си ръка. Никога не бе попадал на муле, особено пък на наето муле, което да му се хареса.
Ала в тона на Масънкей нямаше злост, а и ударите на шибалката не бяха твърде силни. Вълнението му нарастваше. Погледът му обгръщаше околността, попивайки всяка подробност: колоноподобния базалтов шкарп на около миля разстояние, двете вулканични гърла, необичайното оголване на седиментни скали. Геологията на района беше обещаваща. Много обещаваща.
Мъжът крачеше из долината, приковал поглед към земята. От време на време ритваше с подкованата си обувка по някой камък. Брадата му се поклащаше; той изсумтяваше нещо, след което необичайният керван продължаваше по пътя си.
В центъра на долината Масънкей изрита един камък от мястото му. Този път обаче той спря да го вдигне. Изследва меката порода, разтърка я с палец, изстърга няколко малки гранули, които полепнаха по кожата му. Вдигна камъка пред лицето си и го разгледа с бижутерската си лупа.
Установи вида му — трошлив, зеленикав материал с бели ивички — минерал, известен като коезит. Тъкмо за да открие този грозен, безполезен камък, бе пропътувал дванайсет хиляди мили. Лицето му разцъфна в широка усмивка, той разтвори ръце към небесата и нададе вик на радост; ехото от него се отрази неколкократно от заобикалящите го хълмове, докато най-сетне утихна напълно.
Мъжът хвърли поглед към хълмовете, преценявайки наносния характер на ерозията им, после се изви към оголените седиментни скали с ясно разграничени пластове. След това отново сведе поглед към земята. Отведе мулетата десетина метра напред, изрови с крак още един камък и го преобърна. След това изрита трети, а после и четвърти. Всички бяха коезити — долината бе буквално павирана с тях.