Изчака в полумрака с напрегнати мускули, любопитството сега се бореше с яростта му. И ето го отново: шумът от експлозия, последвано от потреперване.
На главната палуба ставаше нещо.
Той бързо излезе от всекидневната, мина по коридора и влезе в централния апартамент. Тук секретарите и помощниците му седяха неловко всред замлъкналите телефони и помръкналите компютърни екрани и разговаряха тихо. Разговорите им секнаха, когато той прекоси дългото пространство с нисък таван. Пенфолд безшумно се измъкна от сенките и го дръпна леко за ръкава. Лойд го отблъсна, мина покрай затворените врати на асансьорите и отвори звукоизолиращата врата, която водеше към личния му апартамент. Мина през стаите към предната преградна стена на надстройката. Изтри кондензиралата се влага от един финестрин с ръкава на сакото си и надникна навън.
Под него палубата приличаше на разбунен кошер. Работниците укрепваха палубната екипировка, проверяваха стоперите, задрайваха люкове — правеха последните трескави приготовления за пътуване по море. Но онова, което привлече вниманието му бе странната кула, която се издигаше от танка. Беше по-ниска отпреди, всъщност дори — далеч по-ниска. Беше обгърната с пара и дим, които се смесваха с мъглата, за да образуват облаци, които се носеха по палубата в някакъв забавен балет. Докато гледаше, се чу поредното та-та-та-та на експлозиите. Метеоритът се смъкна леко надолу и корабът отново потрепери. Група работници забърза напред и разчисти натрупалите се отломки, преди да прозвучи следващата експлозия.
Сега разбра какво бе имал предвид Глин като говореше за „контролирания провал“ за кулата. Взривяваха я — къс по къс. И докато гледаше, Лойд схвана, че това бе най-добрият — а може би и единственият — начин да се натовари нещо толкова тежко в танка. Дъхът му секна от блестящото и дръзко решение.
При тази мисъл по тялото му пробяга нов гневен спазъм. Ала Лойд затвори очи, обърна се, пое дълбоко дъх и се опита да се успокои.
Глин му бе казал да не идва; Макфарлън му бе казал да не идва. Ала той бе дошъл, въпреки всичко. Също както като скочи върху метеорита, когато го бяха разкрили за първи път. Помисли си за онова, което се бе случило с мъжа на име Тимер и потрепери.
Може би идването му тук, под насочените оръдия, не бе най-доброто решение. Беше импулсивно, а Лойд познаваше добре себе си, за да знае, че обикновено не бе импулсивен човек. Но реакцията му бе твърде близка до импулсивната: бе приел всичко твърде лично. Дж. П. Морган веднъж бе казал: „Ако много силно желаеш нещо, няма да успееш да се сдобиеш с него.“ Винаги се бе съобразявал с тази философия: никога не се боеше да се откаже от някоя сделка, колкото и изгодна да изглеждаше. Най-ценното му качество на бизнесмен бе способността да пасува и с каре аса в ръка. А сега, за първи път в живота си, той бе получил такива карти, с които не искаше да пасува. Беше влязъл в играта и щеше да играе до край — или ще спечели, или ще изгуби.
Лойд се улови, че водеше необичайна за него битка: борба да успокои мисленето си. Той смяташе, че не бе направил 34 милиарда чрез неразумни или подчинени на моментни изблици действия. Винаги бе избягвал да подлага на съмнение решенията на наетите от самия него професионалисти. В този ужасен момент на унижение, поражение и самооценка, той разбра, че може би Глин наистина бе действал в защита на неговите собствени интереси, като го отпрати от мостика и го отряза от външния свят. Но самата мисъл за това отново предизвика вълна на ярост. За собствените му интереси или не, но този мъж бе арогантен и си позволяваше твърде много. Спокойствието на Глин, невъзмутимостта му, присвояването на лидерството вбесяваха Лойд. Беше унизен пред всички и никога нямаше да забрави или да прости това. Когато всичко свършеше, щеше потърси сметка на Глин — и финансово, и във всяко друго отношение.
Ала първо трябваше да откарат метеорита оттук. И Глин изглеждаше единственият човек, който можеше да направи това.
55.
„Ролвааг“
3:40
— Капитан Бритън, метеоритът ще бъде в товарния танк след десет минути. Корабът ще бъде ваш и можете да отплавате.
Думите на Глин разчупиха продължителното мълчание, което владееше мостика. Също като всички останали, и Макфарлън наблюдаваше бавното, но постоянно спускане на метеорита в търбуха на „Ролвааг“.
Минута, а може би и две, Бритън остана неподвижна като статуя, вгледана през прозорците на мостика — поза, която не бе променила след излизането на Лойд. Най-накрая се обърна и погледна Глин право в очите. След достатъчно дълъг миг тя се извърна към втория помощник-капитан.