Рейчъл се протегна и изтупа шлюпките от фъстъци от коленете си.
— Ето, че се опитваме да поставим под съмнение казаното от Гарса — рече тя. — Ами ако всички са прави?
Макфарлън я погледна.
— Не разбирам.
— Ами ако никой не е докосвал метеорита? Ами ако нещо друго го е докоснало?
— Нещо друго ли? — повтори той. — Но в това помещение не се движи нищо… — Спря се изведнъж, осъзнал какво го смущаваше досега: шумът на водата. — Пусни ми последните шейсет секунди — рече той. — Бързо.
Вдигна глава към екрана, търсеше източника на шума, който бе чул. Ето го — съвсем слабо, тънко поточе край единия борд, стичаше се отгоре и изчезваше в дълбините на танка. Вторачи се в него. Когато корабът започна да се накренява силно, потокът се отдели от преградата и започна да приближава метеорита.
— Вода — рече високо Макфарлън.
Рейчъл го изгледа заинтригувана.
— Поточе вода се е стичало по единия борд на танка. Трябва да има теч в люковото закритие. Погледни, още може да се види. — Той посочи тънкото поточе, което църцореше по далечната надлъжна греда. — Метеоритът се е разредил, когато поради крена водата е влязла в контакт с него.
— Това е абсурдно. Метеоритът е седял в наводнената земя милиони години. Върху него е валял и дъжд, и сняг. Той е инертен. Как би могла да му въздейства водата?
— Не знам, но погледни.
Той пусна отново видеото, демонстрира как в мига, в който водата се докосна до метеорита, екранът изпращя и побеля.
— Съвпадение? — попита тя.
Макфарлън поклати глава.
— Не.
Рейчъл го погледна.
— Сам, как би могла тази вода да е по-различна от всичката онази вода, която е обливала метеорита?
И след това — в един миг на прозрение — на Макфарлън всичко му стана ясно.
— Сол — рече той. — В онзи танк капеше солена вода.
След миг на шок Рейчъл изведнъж ахна.
— Точно така — рече тя. — И ето защо Масънкей и Тимер са го задействали с ръце — с потните си ръце. При докосването е имало сол. А Лойд допря бузата си до него в адски студен ден. При него отсъства потта. Би трябвало да е високореактивен на натриев хлорид. Но защо, Сам? На какво реагира той?
Макфарлън я изгледа, после погледът му се отклони към поточето морска вода, което продължаваше да блести в полумрака и лъкатушеше с постепенното движение на кораба.
„Движението на кораба…“
— Ще мислим за това после — рече той.
Посегна към радиостанцията си, включи я и чу съскането на статичния шум.
— По дяволите! — рече той и мушна станцията под колана си.
— Сам… — понечи да каже нещо Рейчъл.
— Трябва да изчезваме оттук — прекъсна я той. — В противен случай при следващия голям крен ще бъдем изпържени.
Изправи се и точно в този миг тя го улови за ръката.
— Не можем да изчезнем — рече. — Още една такава експлозия би могла да разруши шейната му. А ако метеоритът се освободи, всички ще загинем.
— Тогава не трябва да допуснем течът да стигне до камъка.
Двамата впериха очи един в друг. А после, сякаш обладани от една и съща мисъл, спринтираха по мостчето към тунела за достъп.
70.
„Алмиранте Рамирес“
14:45
Валенар стоеше на мостика и гледаше на югозапад, над надигналите се вълни, стиснал стария бинокъл в сухите си пръсти. Офицерите около него с мъка се удържаха на крака от лудешкото люлеене на кораба; лицата им бяха като застинали маски на безразличие. Бяха ужасени. Но ето, че сега режимът на абсолютната дисциплина се отплащаше: изпитанието бе добре дошло и онези, които бяха оцелели, бяха с него. Щяха до го следват и в ада, ако трябва — и точно натам, помисли си той, като погледна картата — точно натам се бяха запътили.
Снегът и лапавицата бяха престанали, небето се изчистваше. Видимостта бе отлична. Ала вятърът се бе усилил още, а вълните се наслагваха все по-високи. Когато корабът потъваше към дъното на падината между две от тях, го обгръщаше пълен мрак, сякаш бе попаднал в дъното на огромен каньон. Там, между вълните, техните гребени се издигаха на удивителните двайсет метра над мостика. Никога през живота си не бе виждал подобни вълни, а увеличената видимост, макар и да бе добре дошла за плана му, ги правеше още по-ужасяващи. Нормалната реакция при тези условия би била да се насочи срещу вятъра и да щормува. Но това не бе допустимо. Трябваше да поддържа курс, при който вятърът и вълната му идваше почти на борд; инак по-тежкият американски кораб щеше да избяга.
Гледаше как носът на разрушителя се заравя във вълната, докато още бе в дългата падина, как бавно се изправя, как кастильото, сиреч бакът, с грохот се отърсва от водата; корабът се накрени надясно, докато мостикът не увисна над океана, покрит с пенести ивици. Той продължи да виси в продължение на няколко ужасни секунди, после бавно се изправи, а инерцията го накрени рязко наляво. Беше особено гадна вълна.