Чу рева на дизелите му: разрушителят се опитваше да маневрира. Но в следващия миг вълната го застигна; корабът се наклони, издигна се, продължи да се издига накренен, лъснаха ръждивите стоманени листи на носа му. В един болезнено мъчителен миг той сякаш застина на място, килнат рязко надясно, двете му мачти бяха почти хоризонтални спрямо морето, докато гребенът на чудовищната вълна се разпенваше около него. Корабът остана увиснал, сякаш уловил се за вълната, като че се чудеше дали да се изправи или да потъне. Бритън усети как сърцето й заби лудо в гърдите. Тогава разрушителят потрепери и започна да се изправя, водата се оттичаше от палубата му. „Не сработи — помисли си тя — Господи, не стана.“
Изправящият момент се забави, корабът отново се спря, след което пак хлътна във водата. Чу се подобие на въздишка от надстройката му, струи пръски се стрелнаха във всички посоки, след което разрушителят се преобърна и лигавият му от водата кил се залюля тежко във въздуха. Последва нова, по-силна въздишка; тежък водовъртеж от вода, пяна и въздушни мехурчета; а после с леко завъртане корпусът изчезна в ледените дълбини. Последва втора, по-слаба експлозия от въздушни мехурчета, после и те изчезнаха, оставили подире си само черната повърхност на водата.
Всичко това отне по-малко от деветдесет секунди.
Бритън видя как необикновената вълна се понесе към тях, разгръщаше се и намаляваше силата си.
— Дръж се — прошепна Глин.
Танкерът посрещна вълната с кърмата си, надигна се рязко, накрени се и след това с лекота се изправи.
Бритън освободи ръката си от Глин и вдигна бинокъла. Не можеше да повярва, че разрушителят бе изчезнал. Нямаше нито един човек, нито един спасителен сал… „Алмиранте Рамирес“ бе изчезнал без да остави никаква следа.
Глин гледаше към острова и Бритън проследи погледа му. Там, на ръба на леденото плато, се виждаха четири черни петънца: мъже в неопренови костюми, кръстосали ръце със свити юмруци над главите си. Един по един осветителните снаряди падаха в морето с леко изсъскване. Мракът се върна.
Глин вдигна радиостанцията.
— Операцията — приключена — произнесе тихо той. — Пригответе се да посрещнете катера.
78.
„Ролвааг“
17:40
Палмър Лойд изгуби за миг дар слово. Бе толкова сигурен в надвисналата смърт, че да стои тук, на мостика, и да може да поеме дъх, му се струваше истинско чудо. След като най-сетне се съвзе, той се обърна към Глин:
— Защо не ми каза?
— Шансовете за успех бяха минимални. Аз самият не вярвах, че ще сполучим. — Устните му потрепнаха за миг в иронична усмивка. — Изискваше се известна доза късмет.
В неочакван физически изблик на емоции Лойд направи няколко крачки напред и грабна Глин в мечешката си прегръдка.
— Господи — рече той, — чувствам се като обречен на смърт, когото са помилвали. Ели, съществува ли нещо, което не би могъл да направиш?
Усети, че се разплака, но това изобщо не го притесни.
— Не всичко е приключило.
Лойд посрещна с усмивка скромността му.
Бритън се обърна към Хауъл:
— Поемаме ли вода?
— Не и толкова, че сантинните помпи да не могат да се справят, капитане. Поне докато имаме аварийно захранване.
— И колко време ще издържи то?
— Като изключим всички, освен жизненоважните системи, при наличието на аварийния дизел — повече от двайсет и пет часа.
— Великолепно! — поклати глава Лойд. — Намираме се в добра форма. Ще поправим машините и ще продължим пътя си.
Усмихна се широко на Глин, сетне — на Бритън, но после малко се сепна. Питаше се защо изглеждат толкова мрачни.
— Проблем ли имаме?
— Нямаме ход, мистър Лойд — отвърна Бритън. — Течението ни връща обратно към бурята.
— Но досега успявахме да я преодолеем. Не може да стане по-лошо от това, нали?
Никой не отговори на въпроса му.