След това се усмихна вътрешно. В живота нещата не ставаха така. Беше далеч по-лесно да си се представи обратно в Калахари, с малко повече пари в джоба, леко понапълнял от корабната храна, да търси неуловимите бушмени, за да подновят търсенето на Окаванго. И нищо не бе могло да изтрие онова, което бе сторил на Нестор — особено сега, след като старият му приятел и партньор бе мъртъв.
Докато гледаше назад, над кърмата на кораба, Макфарлън усети и някаква друга миризма в морския въздух: аромат на тютюн. Огледа се и разбра, че не бе сам. В далечния край на летния мостик проблесна червена точица, после изчезна. Някой стоеше тихо там и като него се наслаждаваше на нощта.
Жълточервеното огънче трепна и подскочи: човекът тръгна към него. С изненада видя, че бе Рейчъл Амира, физичката в екипа на Глин, назначена за негова помощничка. Държеше между пръстите на дясната си ръка последните няколко сантиметра от дебела пура. Макфарлън въздъхна вътрешно, че бе нарушено самотното му бленуване и на всичкото отгоре — от тази язвителна жена.
— Чао, шефе. Някакви заповеди за мен?
Макфарлън запази мълчание, усещайки как се надига раздразнението му при тази дума „шефе“. Не се бе главил да бъде началник. Амира не се нуждаеше от бавачка. А и тя самата не изглеждаше особено доволна от така стеклите се обстоятелства. Какво ли бе замислил Глин?
— Само от три часа сме на море и вече съм отегчена. — Тя размаха пурата. — Искаш ли?
— Не, благодаря. Искам да усетя вкуса на вечерята.
— Корабна храна? Сигурно си мазохист. — Наведе се над перилата до него и въздъхна отегчена. — Този кораб ме изнервя.
— Тъй ли? Защо?
— Просто е много стерилен, като робот. Когато си помисля за пътуване по море, се сещам за железни мъже, които тичат по палубите и изпълняват мигом излаяните от капитана команди. А погледни това. — Тя посочи с палец зад рамо. — Триста метра палуба и нищо не помръдва. Нищичко. Това е кораб-призрак. Изоставен. Всичко се управлява от компютри.
„Има логика“, помисли си Макфарлън. Макар по съвременните стандарти „Ролвааг“ да бе със средни размери, той въпреки всичко бе грамаден. Но за управлението му бе необходим минимален екипаж. Ако към екипажа се прибавят специалистите и инженерите от ЕИР, както и строителния екип, на борда пак бяха по-малко от сто човека. А един пътнически кораб с размерите на „Ролвааг“ би поел поне две хиляди туристи.
— И е дяволски голям — чу я да казва, сякаш отгатнала собствените му мисли.
— Кажи го на Глин. Лойд щеше да е по-доволен, ако бе похарчил по-малко пари за по-малък параход.
— Знаеш ли — рече Амира, — че тези танкери са първите построени от хора толкова големи съдове, които се влияят от въртенето на земята?
— Не, не знаех.
Ето ти една жена, която се опиваше от собствения си глас.
— Да. Тягата на машината трябва да се регулира леко, за да се компенсира Ефекта на Кориолис. А за да спре, на тази рожбица са й необходими три морски мили.
— Ти си направо съкровищница от танкерни подробности.
— О, бива ме за разговори на коктейл.
Амира издуха струйка дим в мрака.
— И в какво още те бива?
Амира се засмя.
— Не съм съвсем зле и по математика.
— Така разбрах и аз.
Макфарлън се извърна, наведе се над перилата, с надеждата, че е разбрала намека.
— Е, не можем всички, като пораснем, да станем стюардеси, нали така? — Последва миг на благословена тишина, докато Амира пуфкаше пурата си. — Знаеш ли какво, шефе?
— Много ще се радвам, ако не ме наричаш така.
— Но си такъв, нали?
Макфарлън се обърна към нея:
— Не съм искал помощник. Нямам нужда от помощник. Тази подредба на нещата не ми харесва повече, отколкото на теб самата.
Амира издуха облаче дим, на лицето й се появи язвителна усмивка, а очите й заблестяха развеселени.
— Тъй че имам идея — продължи Макфарлън.
— И каква е тя?
— Хайде просто да се преструваме, че не си ми помощничка.
— Какво, да не би вече да ме уволняваш…
Макфарлън въздъхна, потисна първата си, импулсивна реакция.
— Ще прекарваме много време заедно. Затова нека работим като равни, става ли? Не е необходимо Глин да знае. А мисля, че и двамата ще сме по-доволни.
Амира погледна удължаващата се пепел на края на пурата, след което я запрати през перилата в морето. Когато заговори, тонът й бе станал малко по-дружелюбен.
— Онова, което направи със сандвича, много ми хареса. Рошфор е властолюбив маниак. Наистина се ядоса много, като оклепа ризата му с желето. Това ми хареса.
— Доказах твърдението си.
Амира се изкикоти и Макфарлън погледна към нея, видя блестящите й в полумрака весели очи, черната коса, която чезнеше в кадифения мрак. Пред него се намираше сложна личност, която се криеше зад фасадата на „мъжко момиче“, на „една от многото“. Погледна отново към морето.