— Да не би менюто да не ви се нрави, доктор Макфарлън? — погледна го Бритън.
— Тъкмо обратното. Очаквах сандвич с яйце и салата и сладолед с фъстъци.
— Хубавата храна е стара корабна традиция — рече Бритън. — Шефът на борда — мистър Сингх — е един от най-добрите главни готвачи на море. Баща му е готвел на британското адмиралтейство по време на раджите.
— Нищо друго, освен доброто виндалу, не може да ти припомни, че си смъртен — рече Брамбъл.
— Но да караме неща по реда им — рече Амира и разтри ръце, докато се оглеждаше. — Къде е стюардът по напитките? Умирам си за един коктейл.
— Ще си поделим тази бутилка — рече Глин и посочи отворената бутилка „Шато Марго“, която стоеше до цветната украса.
— Хубаво вино. Ала нищо не може да се сравни с едно сухо бомбайско мартини преди вечеря. Дори когато вечерята е в полунощ — засмя се Амира.
Намеси се Глин.
— Съжалявам, Рейчъл, но на борда на кораба не се разрешават спиртни напитки.
Амира го погледна.
— Спиртни напитки ли? — повтори с лек смях тя. — Това е новост, Ели. Да не би да си станал член на Женското християнско въздържателно дружество?
Глин продължи спокойно:
— Капитанът разрешава само по чаша вино преди или по време на вечеря. На кораба няма твърд алкохол.
Все едно електрическа крушка гръмна над главата на Амира. Закачливото изражение бе заменено от внезапно изчервяване. Погледът й се стрелна към капитана, после — пак към Глин.
— О, така ли? — рече тя.
Макфарлън проследи погледа на Амира и забеляза, че лицето на Бритън леко побледня под хубавия й тен.
Глин все още гледаше Амира, която продължаваше да се зачервява.
— Мисля, че ще откриеш как качеството на бордото компенсира ограничението.
Амира не рече нещо, но по лицето й бе изписано пълно смущение.
Бритън взе бутилката и напъни чашите на всички около масата, освен своята. Каквато и да бе загадката, помисли си Макфарлън, тя бе отминала. Докато стюардът му сервираше чинията с консомето, той си отбеляза на ум да попита Амира за това по-късно.
Шумът от разговорите на съседните маси отново се увеличи и запълни краткото и неловко мълчание. На най-близката маса Мануел Гарса мажеше с масло дебел резен хляб с мускулестата си ръка и се заливаше от смях на някаква шега.
— Как се управлява такъв голям кораб? — попита Макфарлън.
Въпросът му не бе само от чиста учтивост и да запълни паузата: нещо у Бритън го бе заинтригувало. Искаше да разбере какво се криеше под тази прекрасна, почти съвършена повърхност.
Бритън взе лъжица консоме.
— До известна степен тези нови танкери се управляват сами. Моята грижа е екипажът да си върши работата гладко и да няма неприятности. Тези кораби не обичат плитките води, не обичат да завиват и не обичат изненадите. — Тя остави лъжицата. — Моята работа е да направя така, че да не се сблъскаме с изненади.
— Не е ли противно на традициите човек да командва… ами… такова ръждясало старо корито?
Отговорът на Бритън бе премерен:
— На море наистина се държи на обичаите. Но корабът няма да остане вечно такъв. Имам намерение по обратния път всяка свободна ръка да бъде заета в екипите по почистването му.
Обърна се към Глин:
— И като заговорихме за това, бих искал да ви помоля за една услуга. Тази наша експедиция е доста… необичайна. Екипажът си шушука за това.
Глин кимна.
— Разбира се. Ако съберете екипажа утре, ще говоря пред него.
Бритън кимна одобрително. Стюардът се завърна и сръчно подмени чиниите им с нови. Благоуханната миризма на къри и тамаринд се понесе над масата. Макфарлън се зае с виндалуто и секунда или две по-късно осъзна, че това бе може би най-лютивото ястие, което някога бе вкусвал.
— Ох-ох, това е чудничко — промърмори Брамбъл.
— Колко пъти сте заобикаляли Хорн? — попита Макфарлън и отпи голяма глътка вода. Усети как по челото му избиват капчици пот.
— Пет — отвърна Бритън. — Но всеки път в разгара на лятото в южните ширини, когато вероятността да налетим на лошо време бе по-малка.
Нещо в тона й предизвика безпокойството на Макфарлън.
— Но толкова голям и мощен кораб няма какво толкова да се страхува от буря, нали?
Бритън се усмихна сдържано.
— Районът около нос Хорн няма равен на себе си в света. Щормове със сила 15 бала са нещо обичайно. Чували сте за прочутите уилиуо, нали?
Макфарлън кимна.
— Е, има и един друг вятър, още по-смъртоносен, макар и по-малко познат. Местните хора го наричат пантеонеро, тоест „гробищният вятър.“ Може да духа със скорост над сто мили в час в продължение на няколко дни без да утихне ни най-малко.