След като кашонът най-сетне се изпразни, Брамбъл въздъхна — смесица от задоволство и съжаление — и отстъпи назад, за да огледа редиците книги, подредени грижливо върху всяка лавица и празно пространство. Докато го правеше чу изтракването на далечна врата, последвано от премерения ритъм на нечии стъпки. Брамбъл изчака неподвижен, вслушан, с надеждата, че не търсеха него, макар да знаеше, че случаят бе точно такъв. Стъпките спряха и откъм чакалнята се дочуха две кратки почуквания.
Докторът въздъхна отново, но това бе съвсем различна въздишка от първата. Огледа бързо кабината. След това зърна една хирургическа маска, взе я и я сложи върху устата си. Намираше това за много добър начин да отпраща по-бързо пациентите си. Хвърли последен, изпълнен с обич поглед на книгите си, след това излезе от кабината и затвори вратата зад гърба си.
Прекоси дългия коридор, мина покрай празните кабини на лазарета, хирургическата кабина и патологичната лаборатория, за да стигне до чакалнята. Там бе Ели Глин с дебела папка под мишница.
Погледът на Глин спря върху хирургическата маска.
— Не знаех, че има някой при вас.
— Няма — отвърна през маската Брамбъл. — Вие сте първият, който идва.
Глин отново погледна маската. След това кимна.
— Добре. Можем ли да поговорим?
— Разбира се.
Брамбъл го поведе към кабинета за прегледи. Намираше Глин за едно от най-необичайните създания, което някога бе срещал: човек с култура, който не изпитваше наслада от това; човек с дар слово, който никога не го използваше; човек с присвити сиви очи, чиято работа бе да открива слабостите на всички други, освен своите собствени.
Брамбъл затвори вратата към чакалнята.
— Моля, седнете, мистър Глин — и посочи с ръка папката на Глин. — Това ли са медицинските картони? Закъсняха. За радост още не се е наложило да се обръщам към тях.
Глин седна на един стол.
— Подбрал съм няколко картона, които може би ще се нуждаят от вашето внимание. Повечето са в рамките на обичайното. Има само няколко изключения.
— Разбирам.
— Ще започнем с екипажа. Виктор Хауъл има тестикулярен крипторхидизъм.
— Странно, че не се е погрижил да го излекува.
Глин вдигна глава.
— Навярно не му харесва идеята ножът да играе там долу.
Брамбъл кимна.
Глин прелисти още няколко картона. Съдържаха обичайните оплаквания и състояния, които обикновено се откриват при всяко произволно изследване на населението: няколко диабетика, един с хронична дископатия, един случай на болестта на Адисън.
— Доста здрав екипаж си имаме — рече Брамбъл с надеждата, че сеансът е завършил.
Но не, Глин вадеше нов комплект картони.
— А това тук са психологическите портрети — рече той.
Брамбъл погледна имената.
— А къде са картоните на хората от ЕИР?
— Ние имаме малко по-различна система — отвърна Глин. — Документацията за ЕИР се получава само при нужда.
Брамбъл не отговори нищо. Нямаше смисъл да спори с човек като Глин.
Глин извади два картона от папката си и ги сложи върху писалището на Брамбъл, след което се облегна небрежно назад.
— Всъщност има само един човек, за когото се безпокоя.
— И кой би могъл да бъде той?
— Макфарлън.
Брамбъл дръпна надолу маската и я остави около шията си.
— Стремителният ловец на метеорити? — попита изненадан той.
Вярно, онзи мъж наистина излъчваше някакво чувство за опасност.
Глин потупа тънката папчица.
— Аз ще ви давам регулярни доклади за него.
Брамбъл вдигна вежди.
— Макфарлън е единствената ключова фигура тук, която не съм избрал лично. Кариерата му е съмнителна, най-меко казано. Ето защо бих искал вие да анализирате този доклад и онези, които ще последват.
Брамбъл погледна с отвращение папката.
— Кой е къртицата ви? — попита.
Очакваше Глин да се засегне, но това не стана.
— Бих предпочел да запазя това в тайна.
Брамбъл кимна. Дръпна папката към себе си и я разлисти.
— „Неуверен в шансовете на експедицията за успех“ — прочете на глас той. — „Мотивите му са неясни. Изпитва недоверие към научната общност. Изключително неудобно се чувства в ролята на ръководител. Има склонност към самотност.“ — Остави папката. — Не виждам нищо необичайно.
Глин кимна към втората, доста по-дебела папка.