20.
„Ролвааг“
13 юли, 6:30
Макфарлън се размърда в предутринния мрак на кабината си. Чаршафите се бяха увили около него като някакъв ленен циклон, а възглавницата му бе мокра от пот. Обърна се, все още полусънен и инстинктивно потърси топлината на Малу. Ала ако се изключи той самият, леглото бе празно.
Изправи се до седнало положение и зачака пулсът му да слезе до нормалното си равнище и разбърканите образи от кошмара му — кораб, подхвърлян от бурно море — да избледнеят в съзнанието му. Като прекара длан по очите си, осъзна, че не всичко бе кошмар: движението на водата си оставаше непроменено. Сега корабът се клатеше по различен начин — вместо обичайното леко люлеене, се издигаше и пропадаше рязко, с потреперване. Отхвърли завивките, отиде до финестрина и дръпна завесата му. Върху плескигласа плющеше суграшица, а в долния му край се бе образувала ледена корица.
Тъмните помещения му се сториха потискащи, затова се облече бързешком, зажаднял за свеж въздух, въпреки отвратителните условия навън. Докато се спускаше тичешком по стълбите, за да слезе на главната палуба, корабът се залюля силно и му се наложи да се улови за перилата, за да не падне.
Когато отвори вратата, върху него връхлетя леденият вятър. Бе обаче ободрителен и прогони и последните остатъци от кошмарите. В полумрака можеше да види вентилационните „лули“ от наветрената страна, лодбалките, заснежените контейнери, покритата с киша палуба. Сега вече Макфарлън можеше да чуе ясно грохота на тежките вълни, които преминаваха по дължината на корпуса. Тук, навън, люлеенето на кораба бе по-осезаемо. Тъмните тежки вълни, върху които на равни интервали се наслагваха сриващи се гребени, едва доловимото свистене на връхлитащата вода, което се смесваше в ушите му с воя на вятъра.
Някой се бе надвесил над перилата на десния борд с увиснала над тях глава. Като приближи, видя, че бе Амира, навлякла отново прекалено голямото за нея яке.
— Какво правиш тук? — попита той.
Тя се обърна към него. Успя да зърне позеленялото й лице, потънало дълбоко в обшитата с кожа качулка. Няколко непокорни кичура черна коса се освободиха и вятърът ги поде.
— Мъча се да повърна — рече тя. — А какво е твоето извинение?
— Не можах да спя.
Амира кимна.
— Надявам се онзи разрушител да се появи отново. Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да изпразня съдържанието на стомаха си върху онзи грозен, дребен команданте.
Макфарлън не отговори. Срещата с чилийския кораб, спекулациите относно команданте Валенар и мотивите му бяха основните теми на разговора на вечеря предишния ден. А пък Лойд, като чу за инцидента, направо обезумя. Само Глин изглеждаше равнодушен.
— Я погледни ей там — рече Амира.
Следвайки погледа й Макфарлън зърна тъмната фигура на бегач, облечен само в сив анцуг, който тичаше покрай перилата на левия борд. Напрегна очи и осъзна, че това бе Сали Бритън.
— Само тя може да се прави успешно на мъж, за да тича в такова време — рече кисело Амира.
— Доста е корава.
— По-скоро — побъркана — надсмя се Амира. — Погледни как ги друса под пуловера си.
Макфарлън, който гледаше точно натам, не отвърна нищо.
— Не ме разбирай криво. Проявявам единствено научен интерес. Мисля си как човек би могъл да състави уравнение за състоянието на тези доста впечатляващи гърди.
— Уравнение за състоянието ли?
— Това е нещо, което ние, физиците, правим. Отнася се до физическите свойства на даден предмет — температура, налягане, плътност, еластичност…
— Схващам.
— Виж — рече Амира и рязко смени темата. — Още един корабокруширал съд.
Макфарлън забеляза в зимния мрак очертанията на голям кораб, пречупен на две върху скалите.
— Кой е по ред, четвърти? — попита Амира.
— Мисля, че е петият.
След като „Ролвааг“ се насочи на юг от Пуерто Уилямс към нос Хорн гледките на гигантски корабокруширали съдове зачестиха. Някои бяха големи почти колкото „Ролвааг“. Районът бе същинско корабно гробище и подобни гледки вече не предизвикваха изненада.
По това време Бритън вече бе заобиколила бака и тичаше към тях.
— Ето я, идва — рече Амира.
Като ги наближи, Бритън спря, тичайки на място. Анцугът й бе мокър от лапавицата и дъжда и бе прилепнал към тялото й. „Уравнение за състоянието“ — помисли си Макфарлън.
— Бих искала да знаете, че в девет часа ще издам заповед за задължително носене на осигурителни колани на палубата — рече тя.
— Защо? — попита Макфарлън.
— Задава се шквал.
— Задава ли се? — изсмя се хапливо Амира. — Струва ми се, че той е вече тук.
— След като излезем от подветрената страна на Исла Наварино, ще се насочим право към бурята. Никой няма да излиза на палубата без осигурителен колан.