Вертолетът зави и увисна неподвижно спрямо кораба. Макфарлън зърна пилота в носа на машината — той с мъка удържаше машината. Суграшицата ги запердаши с удвоена от винта на вертолета сила. Коремът на машината подскачаше настрани, докато тя предпазливо подхождаше към люлеещата се палуба. Мощен порив отхвърли вертолета настрани и пилотът бързо зави, за да се върне за повторен опит. Имаше един отчайващ миг, в който Макфарлън бе почти сигурен, че пилотът ще изпусне управлението, ала точно тогава гумите докоснаха площадката и моряците се втурнаха напред, за да ги застопорят с дървени клинове. Товарната врата се отвори. Навън се изсипа тълпа мъже, жени, заизлизаха машини и различно оборудване.
Чак тогава Макфарлън зърна фигурата на Лойд, която не можеше да сбърка с никого, да се спуска на мократа повърхност на площадката — беше по-едър от всякога в щормовото си облекло и ботушите. Изтича изпод вертолета, зюдвестката, която бе нахлупил на главата си, заплющя на бурята. Като зърна Макфарлън и Глин им махна въодушевено. Един моряк изтича да му сложи осигурителния колан, ала Лойд го пропъди с жест. Дойде до тях, изтри дъжда от лицето си и улови Макфарлън и Глин за ръцете.
— Господа — избуча той по-силно от бурята с разцъфнало в широка усмивка лице, — кафето е от мен.
21.
„Ролвааг“
11:15
Макфарлън погледна часовника си, качи се в асансьора и натисна бутона за палубата под мостика. Беше я подминавал много пъти, чудеше се защо Глин бе забранил достъпа до нея. А сега, докато асансьорът го изкачваше гладко, разбра за кого е била запазена. Сякаш Глин през цялото време бе знаел, че Лойд неминуемо ще дойде.
Вратата на асансьора се отвори и пред него се разкри картината на трескава дейност: телефони звъняха, бръмчаха факсове и принтери, хора се щураха насам-натам. Няколко секретари бяха заели местата си зад бюрата — мъже и жени, които приемаха обажданията, набираха текстове на компютърните си станции, с други думи, въртяха бизнеса на „Лойдс холдингс“.
Към него приближи мъж в светъл костюм, който с мъка си проправи път в бъркотията. Макфарлън разпозна клепналите уши, увисналата уста с дебели, свити устни — те можеха да принадлежат единствено на Пенфолд, личният помощник на Лойд. Пенфолд никога не вървеше направо към нещо, а винаги подхождаше под ъгъл, сякаш прекият подход би бил твърде нахален.
— Доктор Макфарлън — рече Пенфолд с висок и нервен глас, — насам, моля.
Поведе Макфарлън през една врата, а после по коридора до малка всекидневна с черни кожени канапета, подредени около стъклена масичка с позлатени орнаменти. Една врата се отвори към следващ кабинет и Макфарлън дочу дебелия басопрофундо на Лойд.
— Моля, седнете — рече Пенфолд. — Мистър Лойд ей сега ще дойде.
Той изчезна и Макфарлън се настани на един от диваните със скърцаща кожена дамаска. Имаше стена с телевизионни екрани, включени към различни новинарски канали от целия свят. Последните списания лежаха на масичката: „Сайънтифик Американ“, „Ню Йоркър“ и „Ню Рипаблик“. Макфарлън взе едно, разлисти го разсеяно и го остави. Защо се бе появил Лойд толкова неочаквано? Да не би нещо да се бе объркало?
— Сам! — дочу той.
Вдигна глава и видя грамадния мъж, застанал в рамката на вратата — почти я изпълваше с масата си, излъчваше сила, добро настроение и безкрайна самоувереност.
Макфарлън се изправи. Лойд тръгна към него, сияещ, с разтворени ръце.
— Сам, радвам се да те видя отново.
Стисна раменете на Макфарлън с яките си длани и го огледа, без да пуска хватката си.
— Не мога да ти опиша колко се вълнувам, че съм тук. Ела.
Макфарлън последва широкия, красиво обгърнат от костюма „Валентино“ гръб. Вътрешният кабинет на Лойд бе скромно обзаведен: редица прозорци, през които нахлуваше студената светлина на антарктическия район, две обикновени кресла, писалище с телефон, компютър лаптоп и две винени чаши до току-що отворена бутилка „Шато Марго“.
Лойд посочи виното.
— Би ли пийнал чаша? — попита.
Макфарлън се усмихна и кимна.
Лойд наля рубинената течност в чашата му, наля и на себе си. Отпусна едрото си тяло в едното кресло и вдигна чаша.
— Наздраве.
Чукнаха се и Макфарлън сръбна от изисканото вино. Не беше кой знае какъв познавач, но дори най-закърнялото небце би могло да оцени този вкус.