— Боже мой — рече Лойд. — Това трябва да са били мулетата на партньора ти. Те са умрели от глад тук, вързани за тази скала.
Той понечи да направи крачка напред, но Макфарлън вдигна облечената си с ръкавица ръка и го спря. След това бавно приближи сам до балвана. Наведе се и предпазливо хвана за ръба замръзналия брезент. Раздруса го, за да го изчисти от снега, след това го отметна настрани. Но под него не се оказа трупът на Масънкей, а купчина изгнили вещи. Забеляза стари кутии с овесени ядки и консерви сардина. Консервите се бяха пръснали и бяха избълвали парчета риба върху замръзналата повърхност. „Нестор много обичаше сардини“, помисли си той, пронизан от остра болка.
И старият спомен го връхлетя изведнъж. Беше преди пет години, на няколко хиляди мили северно от тук. Той и Нестор бяха залегнали в дълбоката канавка до един черен път, а раниците им бяха натъпкани с атакамските тектити. На по-малко от метър от тях с бучене преминаваха бронирани военни коли и обсипваха канавката с камъчета. Но въпреки това те бяха замаяни от успеха, потупваха се по гърбовете и се кикотеха. Умираха от глад, но не смееха да запалят огън от страх да не ги открият. Масънкей бръкна в раницата си и извади консерва сардини, предложи и на Макфарлън.
— Да не ме майтапиш? — прошепна Макфарлън. — Това нещо вони дори по-лошо, отколкото е на вкус.
— Ето защо ги харесвам — отвърна също шепнейки Масънкей. — Авой ек-ек юнг камай мо!
Макфарлън го погледна неразбиращо. Но вместо да му обясни, приятелят му започна да се смее: отначало тихичко, но после все по-силно и по-силно. В свръхнапрегнатата атмосфера на опасност и тревога, смехът му бе неустоимо заразителен. И без сам да знае защо, Макфарлън също изпадна в конвулсиите на безгласния смях, стиснал безценните торби, докато същите онези коли, които ги преследваха, минаваха и минаваха над главите им.
Макфарлън се върна към действителността, клекнал на снега: около краката му се валяха замръзнали консервени кутии и парцали от дрехи. Беше го обзело странно усещане. Тази купчина боклук изглеждаше толкова трогателна. Това, тук, бе най-ужасното място, където човек да намери смъртта си. Ъгълчетата на очите го засърбяха.
— Е, къде е метеоритът? — чу той Лойд да пита.
— Кое? — отвърна Пъпъп.
— Дупката, човече, къде е дупката, която Масънкей е изкопал?
Пъпъп посочи неопределено към снежната вихрушка.
— Заведи ме там, по дяволите!
Макфарлън погледна първо Лойд, а после — Пъпъп, който вече бе поел в тръс напред. Надигна се и ги последва през гъстия снеговалеж.
След половин миля Пъпъп спря и посочи нещо. Макфарлън пристъпи няколко крачки напред към изровената падина. Стените й се бяха сринали навътре, на дъното й лежеше малка снежна пряспа. Кой знае защо си бе мислил, че изкопът ще е по-голям. Усети как Лойд го хваща за лакътя и го стиска толкова силно, чак болезнено, дори и през няколкото слоя вълна и пух.
— Само си помисли, Сам — прошепна Лойд. — Той е тук. Точно под краката ни. — С мъка откъсна очи от изкопа и погледна Макфарлън. — Адски би ми се искало да можем да го видим.
Макфарлън изведнъж осъзна, че би трябвало да усеща и нещо друго, освен дълбоката тъга и обгръщащата ги призрачна тишина.
Лойд смъкна раницата си, разкопча капака й и извади термос и три пластмасови чаши.
— Горещ шоколад?
— Разбира се.
Лойд се усмихна тъжно.
— Този проклет Ели! Трябваше да ни даде бутилка коняк. Е, нищо, това поне е топло.
Разви капачката на термоса и напълни трите чашки. Вдигна своята за тост, а Макфарлън и Пъпъп го последваха.
— За метеорита Десоласион!
Гласът на Лойд прозвуча слаб и приглушен в безшумния снеговалеж.
— За Масънкей — чу се Макфарлън да казва след кратко мълчание.
— Моля?
— За метеорита Масънкей!
— Сам, традицията не е такава. Метеоритите винаги се кръщават на мястото, където…
Чувството за празнота, което Макфарлън изпитваше, изведнъж изчезна.
— Майната й на традицията — рече той и свали чашката си. — Той го е намерил, а не ти. Или аз. Той е умрял за него.
Лойд отново го погледна. „Малко късничко е вече за нападение на тема етика“ — сякаш искаше да каже погледът му.
— Ще говорим за това по-късно — рече спокойно той. — А сега нека пием за него, както и ще да се нарича.
Чукнаха се с пластмасовите чаши и изпиха горещия шоколад на екс. Прелетя невидима чайка и отчаяният й писък потъна в снежната вихрушка. Макфарлън усети как топлината се разлива в стомаха му и неочакваният му гняв бързо се стопи. Светлината вече бе започнала да намалява, границте на техния малък свят бяха обрамчени с изсивяваща белота. Лойд взе чашките и ги прибра заедно с термоса в раницата си. Моментът съдържаше и известна неловкост; може би, помисли си Макфарлън, всички подобни скромни исторически мигове си приличат.