Зад водещия грейдер вървяха няколко облечени в бели якета работници с торбички за проби в ръце. Събираха камъчета и пръст, изровени от грейдера и ги пъхаха в торбичките за по-сетнешни изследвания.
Редицата грейдери мина веднъж през терена и отне петнайсет сантиметра от пръстта. Лойд направи гримаса.
— Противно ми е да си помисля, че тези големи гребла минават толкова близо до метеорита.
— Не се безпокой — отвърна Глин. — Оставили сме достатъчно резерв. Няма начин някой от тях да го нарани.
Грейдерите минаха още веднъж. След това Амира мина бавно през средата на изгребания терен с поставен на количка протонов магнитометър. В другия край тя спря, натисна няколко бутона на пултчето на машината и откъсна тясното листче хартия, което се появи. Дойде при тях, повлякла подире си магнитометъра.
Глин взе листчето.
— Ето го — рече той и го подаде на Лойд.
Лойд сграбчи хартийката, а Макфарлън се надвеси да погледне. Тънка, неравна линия представляваше земната повърхност. Под нея далеч по-тъмна линия очертаваше горния край на полукръгла форма. Хартийката трепереше в могъщите ръце на Лойд. Макфарлън си помисли: „Господи, там долу наистина има нещо“. Не бе повярвал напълно. Поне не и досега.
— Остават още около четирийсет сантиметра — рече Амира.
— Време е да превключим на археологически режим — рече Глин. — Ние ще направим изкопа си встрани от изкопа на Масънкей, за да можем да вземем проби от неразбутана почва над него.
Групата го последва през прясно изкопания чакъл. Амира направи още няколко замервания, заби няколко колчета в земята, извади натебеширена връв и очерта квадрат със страна два метра. Дойде група работници, които внимателно започнаха да изхвърлят с лопати пръстта от квадрата.
— Как така земята не е замръзнала? — попита Макфарлън.
Глин кимна нагоре към четирите антени.
— Облъчвахме я с инфрачервени прожектори.
— Помислили сте за всичко — рече Лойд и поклати глава.
— Нали ни плащаш тъкмо за това.
Мъжете продължиха да копаят, оформяха правилен квадрат, навлизаха надолу сантиметър по сантиметър, като от време на време вземаха проби от минерали, камъчета и пясък. Един от тях спря и вдигна някакъв назъбен предмет, с полепнал по повърхността му пясък.
— Това е интересно — рече Глин и пристъпи бързо напред — Какво е?
— Тук ме хвана на тясно — отвърна Амира. — Странно. Много прилича на стъкло.
— Фулгурит — каза Макфарлън.
— Какво?
— Фулгурит. Получава се, когато мощна светкавица удари мокър пясък. Прогаря си канал през пясъка, като го превръща в стъкло.
— Ето защо съм го наел — рече Лойд и огледа ухилен останалите.
— Ето още един — обади се друг работник.
Хората копаеха внимателно и го заобикаляха, оставяйки го да стърчи в пясъка като корен на дърво.
— Метеоритите са феромагнити — рече Макфарлън, клекна и внимателно го издърпа от пясъка с обутата си в ръкавица ръка. — Този сигурно е привлякъл сума светкавици.
Мъжете продължиха работата си, разкриха още няколко фулгурита, които увиха в хартия и положиха в дървени сандъчета. Амира прекара инструмента си над изровената повърхност.
— Още петнайсет сантиметра — рече тя.
— Преминете на четки — нареди Глин.
Двамина мъже клекнаха около изкопа, останалите заеха позиция зад тях. Макфарлън забеляза, че на тази дълбочина земята бе влажна, почти напоена с вода и че работниците не премахваха пясък, а изчеткваха кал. С напредването на изкопа сред групата настъпи мълчание.
— Направи ново замерване — прошепна Глин.
— Остават два сантиметра и половина — рече Амира.
Макфарлън се наведе напред. Двамата работници използваха твърди четки с пластмасов косъм, внимателно събираха калта в тиганчета, които подаваха на хората зад гърба си.
И ето, че четката бръсна по твърда повърхност. Двамата излязоха от изкопа и грижливо изчистиха тежката кал, като оставиха само тънък слой, който покриваше твърдата повърхност отдолу.
— Изплакнете — рече Глин.
На Макфарлън му се стори, че усети в тона му нотка на нетърпеливо очакване.
— Побързай, човече! — извика Лойд.
Един от работниците дотича, като развиваше по пътя си сноп тънък маркуч. Глин сам взе струйника, насочи го към покрития с кал метеорит и натисна спусъка. В продължение на няколко секунди не се чуваше нищо друго, освен тихото съскане на водата, която отмиваше последната кал от повърхността.
След това Глин спря струйника. Водата се оттече от оголената повърхност на метеорита. Внезапно цялата група бе обхваната от пълна парализа, поразена от електрическия миг на очакването.