А после се чу шум от изтърваната по невнимание бутилка, която тупна на влажната земя със силен тъп звук.
24.
Исла Десоласион
9:55
Палмър Лойд стоеше на ръба на прецизния изкоп в земята, приковал очи в голата повърхност на метеорита. В един миг съзнанието му блокира напълно от удивителната гледка. А след това отново дойде на себе си: усети как кръвта пулсира в слепоочията му, как гърдите му се изпълват с въздух — студеният въздух, който вледеняваше носа и бузите му. Ала непреодолимата изненада си оставаше все така силна. Той го гледаше, виждаше го, ала не можеше да повярва.
— Досущ като „Марго“-то — прошепна той и гласът му се изгуби в снежния простор.
Тишината край него бе пълна. Всички бяха онемели от потреса.
Лойд бе ходил на поклонение на всички най-големи железни метеорити в света — Хоба, Анигито, Уиламете, Жената. Въпреки големите различия във формата им, всички те имаха една и съща, издупчена като от шарка, кафеникавочерна повърхност. Всички железни метеорити си приличаха.
Но този тук беше ален. Но не, помисли си той, след като възвърна способността да мисли по-бързо: определението „ален“ не бе справедливо. Той притежаваше дълбокия, чист кадифен цвят на червен халцедон, дори беше по-богат. Всъщност това бе точно цветът на хубаво вино бордо, като онова в пестеливите чашки „Шато Марго“, с които трябваше да се задоволява на борда на „Ролвааг“.
Един глас се извиси над шокиращата тишина. В него се усещаше властна нотка и Лойд разбра, че принадлежеше на Глин.
— Искам всички да се отдръпнат от изкопа, моля.
Лойд инстинктивно усети, че никой не помръдна.
— Отстъпете назад — повтори по-остро Глин.
Този път плътният кръг от зрители се дръпна неохотно с няколко стъпки назад. След като сенките се оттеглиха, слънцето проби през тълпата и освети изкопа. Лойд още веднъж усети как дъхът му секва. На слънцето метеоритът разкри копринено-металната си повърхност, която не можеше да се оприличи на нищо друго, освен на злато. Също като златото аленият метал изглежда събираше и поглъщаше заобикалящата го светлина, светът около него помрачняваше, а той самият излъчваше приказен вътрешен ореол. Беше не само красиво, но и неизказано необикновено. И това бе негово.
Усети как го обзема неочаквана и огромна радост: от това удивително нещо, което лежеше в нозете му и от не по-малко удивителната траектория на живота му, която му бе дала възможността да го открие. Да пренесе най-големия метеорит в човешката история в музей винаги е било голяма цел. Ала сега залогът бе станал по-голям. Не беше никак случайно, че точно той — може би единственият човек на света с въображение и с ресурси — се озова тук, в този час и на това място, взрян в този очарователен предмет.
— Мистър Лойд — чу гласа на Глин. — Казах да се отдръпнете.
Вместо да стори това, Лойд се наведе.
Глин повиши тон:
— Палмър, не го прави!
Ала Лойд вече бе скочил в изкопа и краката му се приземиха точно върху повърхността на метеорита. Той веднага падна на колене, погали с връхчетата на пръстите на ръкавицата си леко вълнистата, но гладка метална повърхност. Следвайки импулса си, той се наведе и допря буза до нея.
Горе се бе възцарила кратка тишина.
— Как е на пипане? — чу да пита Макфарлън.
— Студен — отвърна Лойд и се изправи в седнало положение.
Усещаше потреперването в гласа си, усети как сълзите замръзваха по вкочанените му бузи.
— Много е студен.
25.
Исла Десоласион
13:55
Макфарлън се бе вторачил в лаптопа, който държеше на коленете си. Курсорът мигаше укорително от почти празния екран. Въздъхна и се размърда на металния си сгъваем стол, опитвайки се да заеме по-удобно положение. Единственият прозорец на „интендантството“ блестеше заскрежено, а през стените се чуваше воят на вятъра. Навън ясното време бе заменено от снеговалеж. Но вътре в бараката печката с въглища излъчваше чудесна, силна топлина.
Макфарлън зададе с мишката команда, след това изруга и затвори лаптопа. Принтерът на съседната маса замърка тихо. Той отново се размърда неспокойно. Още веднъж си припомни всички събития от сутринта. Мигът на изпълнената с благоговение тишина, Лойд, който импулсивно скочи в изкопа, Глин, който го извика с малкото му име — за първи път, доколкото Макфарлън можеше да си спомни. Триумфалното кръщене, водопадът от въпроси, който последва. И накрая — онова, което засенчваше всичко друго — смазващото чувство на недоумение. Почувства как не можеше да си поеме въздух, не можеше да диша.