Глин сви устни.
— Не можем да си позволим повече от дванайсет часа. Ограничете се до най-важните тестове.
След което погледна масивния си златен джобен часовник.
Изтече още един час и всичко бе готово. Звънецът бе здраво прикрепен към повърхността на метеорита — мъчителна операция, която бе извършена изключително внимателно. Вътре в него върху стъкло бяха подредени в кръг десет малки диска за пробите. Звънецът бе обрамчен с пръстен от електромагнити. Наблизо лежеше отчасти отвореният електронен микроскоп, виждаха се сложните му вътрешности. От тях излизаха разноцветни кабели и тръбички.
— Рейчъл, моля, включи вакуумната помпа — рече Макфарлън.
Последва леко бръмчене — изсмукваха въздуха от звънеца. Макфарлън наблюдаваше един екран на микросондата.
— Уплътнението държи. Вакуумът слезе до пет микробара.
Глин приближи и се вгледа напрегнато в екранчето.
— Включи електромагнитите — рече Макфарлън.
— Включени — отвърна Амира.
— Изгасете осветлението!
Помещението потъна в мрак. Единствената светлина идеше от пукнатините на набързо построената барака и от дисплеите с течен кристал върху пулта за управление на микросондата.
— Включвам лъча на малка мощност — прошепна Макфарлън.
Слаб синкав лъч се появи в звънеца. Той потрепна и се завъртя, хвърли призрачна светлина върху повърхността на метеорита, превръщайки я от алена в почти черна. По стените на барката затанцуваха и затрептяха сенки.
Макфарлън внимателно нагласи два циферблата, за да промени електромагнитното поле около звънеца. Лъчът престана да се върти, започна да се стеснява и да става по-ярък. Скоро заприлича на тънък син молив, чийто връх бе насочен към повърхността на метеорита.
— Лъчът е на място — рече той. — Сега ще дам на пълна мощност за пет секунди.
Затаи дъх. Тъкмо сега бе моментът да разберат дали опасенията на Глин бяха оправдани — дали метеоритът бе по някакъв начин опасен.
Натисна таймера. В звънеца изведнъж просветна много по-ярък лъч. Когато докосна повърхността на метеорита, се видя много интензивно виолетово лъчение. Петте секунди изминаха и всичко отново потъна в мрак.
Макфарлън усети как без да ще изпита облекчение.
— Светлина.
Лампите светнаха, а Макфарлън клекна над метеорита, вторачен нетърпеливо в златните дискове. Дъхът му секна. Всеки диск сега бе белязан с едва доловими червени линии. И не само това, но на мястото, където електронният лъч бе докоснал метеорита, той видя — или му се стори, че вижда — съвсем малка дупчица, блестящо петънце върху гладката повърхност.
Изправи се.
— Е? — попита Глин. — Какво стана?
Макфарлън се ухили.
— Това приятелче в крайна сметка не е чак толкова непристъпно.
31.
Исла Десоласион
18 юли, 9:00
Макфарлън крачеше през терена, следван от Амира. Мястото изглеждаше същото — същата редица контейнери и сглобяеми бараки; същата сурова, замръзнала земя. Само той бе по-различен. Чувстваше се уморен до смърт, ала въпреки това бе бодър и оживен. Крачеха мълчаливо, а кристалният въздух сякаш увеличаваше всичко: шумът от ботушите му, които поскърцваха върху прясно навалелия сняг, дрънченето на машините в далечината, дрезгавината на собствения му дъх. Той му проясняваше главата от всичките необичайни размишления, породени от снощните експерименти.
След като стигна до редицата контейнери, той се насочи към главната лаборатория и отвори вратата пред Амира. Вътре, в полумрака, забеляза Стоунсайфър, вторият инженер на проекта, който работеше над отворената кутия на компютър — дискове и интегрални схеми бяха разпръснати навсякъде около него. Като го наближиха, Стоунсайфър изправи късото си тясно тяло.
— Мистър Глин иска веднага да ви види — рече той.
— Къде е? — попита Макфарлън.
— Под земята. Ще ви заведа.
Недалеч от барака, която покриваше изкопа над метеорита, бе издигната втора барака, още по-очукана от посестримата си. Вратата й се отвори и от нея излезе Гарса, нахлупил предпазна каска под качулката си, понесъл още няколко в ръце. Подхвърли по една на всеки.
— Хайде, да влизаме — рече той и ги поведе в по-малката барака.
Макфарлън се огледа в мрачното помещение, питаше се какво става тук. В бараката нямаше нищо друго, освен няколко стари инструмента и бъчонки за гвоздеи.
— Какво е това? — попита Макфарлън.
— Ще видите — отвърна с усмивка Гарса.
Той изтъркаля бъчонките настрани от средата на бараката; разкри се стоманена плоча, която той отвори и закрепи.
Дъхът на Макфарлън секна от удивление. Скритата врата водеше към стълба, която се спускаше в тунел, прокопан в земята и здраво укрепен със стоманени греди. Отдолу струеше бяла светлина.