— Ето защо е оцелял при удара.
— Точно така — рече Амира.
— След това опитахме да използваме мас-спектрометър, за да открием атомното му тегло. Поради високата точка на топене, експериментът не сполучи. Дори и с микроскопа не успяхме да го накараме да остане достатъчно дълго в газообразно състояние, за да проведем опита.
Макфарлън прехвърли няколко страници.
— Същото се отнася и за специфичното му тегло. Микросондата не ни даде достатъчно голямо парче, за да го установим. Изглежда е химически неактивен — атакувахме го с всякакви разтворители, киселини и реактиви, които можахме да намерим в лабораторията при стайна температура и налягане, както и при високи температури и налягания. Тотално инертен. Досущ като благороден газ, само дето е твърд. Никакви електрони, които да проявят валенцията му.
— Продължавайте.
— След това го свързахме с кабели, за да установим електромагнитните му свойства. И точно тук дойде изненадата. Най-общо казано, метеоритът изглежда е свръхпроводник при стайна температура: електричеството протича през него без всякакво съпротивление. Вкарвам в него ток и той ще си циркулира там до безкрай, освен ако нещо не го принуди да излезе.
Ако се бе изненадал, Глин изобщо не показа признаци за това.
— След това го облъчихме с неутронен лъч. Това е стандартен тест за непознат материал: неутроните предизвикват материала да излъчва рентгенови лъчи, които ти казват какво има вътре в него. Но в този случай неутроните просто изчезнаха. Погълна ги. Няма ги. По същия начин реагира и на лъч протони.
Сега вече Глин повдигна вежди.
— Това е все едно да стреляш с четирийсет и четири калибров куршум магнум по лист хартия и куршумът да изчезне в хартията — рече Амира.
Глин я погледна:
— Някакво обяснение?
Тя поклати глава.
— Опитах да направя квантово-механичен анализ на онова, което може би става. Никакъв резултат. Всичко това изглежда невъзможно.
Макфарлън продължи да прелиства страниците с бележките си.
— Последният тест, който направихме, бе за дифракция на рентгеновите лъчи.
— Обясни — прошепна Глин.
— Насочваш през материала рентгенови лъчи, след това си съставяш картина на различните модели на дифракция, които се получават. Компютърът обръща обратно тези модели и ти казва какъв вид кристална решетка ги е предизвикала. Е, добре, ние получихме изключително странен модел — на практика фрактален. Рейчъл написа програма, която се опита да пресметне що за кристална решетка би предизвикала такъв модел.
— Програмата все още се опитва — рече Амира. — И навярно вече се е задръстила. Ужасни изчисления, ако изобщо могат да бъдат извършени.
— Още нещо — продължи Макфарлън. — Използвахме анализ на полуразпада, за да датираме коезита от терена. Сега сме наясно с времето, когато метеоритът е паднал: преди трийсет и два милиона години.
Докато слушаше, погледът на Глин бавно се отпусна надолу, към замръзналата земя.
— Заключения? — попита най-сетне той съвсем тихо.
— Предварителни са — уточни Макфарлън.
— Ясно.
Макфарлън пое дълбоко дъх.
— Чували ли сте за хипотетичния „остров на стабилност“ в Менделеевата таблица?
— Не.
— Години наред учените търсят все по-тежки и тежки елементи, разположени по-високо в периодичната таблица. Повечето от онези, които са открили, са с много кратък живот: съществуват само няколко милиардни от секундата, преди да се разложат и да се превърнат в някой друг елемент. Но съществува теория, че високо, много високо в периодичната таблица би могло да съществуват елементи, които са стабилни — които не се разпадат. Остров на стабилност. Никой не знае какви свойства би трябвало да имат тези елементи, но биха били изключително странни и много, много тежки. Не биха могли да бъдат синтезирани дори и чрез най-големия ускорител на елементарни частици.
— И ти смяташ, че това би могло да бъде такъв елемент?
— Всъщност съм доста сигурен в това.
— Как би могъл да бъде създаден такъв елемент?
— Единствено чрез най-мощното явление в познатата ни вселена — хипернова.
— Хипернова ли?
— Да. Тя е много по-голяма от суперновата. Появява се, когато гигантска звезда се свива в черна дупка или когато две неутронни звезди се сблъскат, за да формират черна дупка. За около десет секунди една хипернова излъчва повече енергия, отколкото цялата вселена. Подобно нещо би могло да притежава достатъчно енергия, за да създаде тези странни елементи. Освен това би имала достатъчно енергия, за да ускори този метеорит в космоса със скорост, която да го пренесе през огромни пространства между звездите и да го докара до Земята.