Изревах отчаяно, запокитих автомата и посегнах към пистолета в джоба отстрани на бедрото ми. Пръстите ми се вкопчиха в дръжката точно когато онзи насреща вече бе поставил пълнителя и понечи да вдигне дулото. Рязко дръпнах, до скъсване, каишката на кобура в секундата, в която той протегна ръка, за да издърпа затвора и да вкара първия патрон. Изстреля първия куршум тъкмо в мига, в който аз вече надигах броунинга пред гърдите си. „Не улучи! Не, няма да ми видиш сметката така лесно!“ Той стреля отново, пак не ме уцели. Моят пистолет изгърмя, подскачайки в треперещата ми ръка, после още веднъж, втори път, трети, четвърти. Вече не мислех за нищо. Само напредвах право към него с пръст, натиснал плътно спусъка. „Ще стрелям още, и още, и още, кучи сине!“ Макар че видях как още първият ми изстрел го порази, а след втория и третия той се прегъна надве. Опита се да отстъпи назад, разкри лицето си и моят четвърти куршум го отпрати назад, като обрулен лист, докато аз неистово крещях: „Не ме изоставяй точно сега! Имам още един цял пълнител за теб!“.
Главата му политна, но с нечовешко усилие той се наклони напред, в отчаян опит да оцелее. И въпреки страхотните болки, въпреки страха и ужаса, пръстите му — може би вече пред вкочанясване — не изпуснаха оръжието. Дори успя да пусне един последен куршум, който за зла участ ме улучи в бедрото. Паднах на коляно. Бяхме толкова близо един до друг, че едва не се прегърнахме. Опита се да изкрещи нещо, не знам на какъв език, може би както аз му крещях на английски, но вместо уста, насред лицето му зееше само морава дупка, затова ме захрачи с кървава слюнка, преди да го гръмна за последно и той да се килне настрани, за да издъхне в тревата.
Свлякох се на една страна, напълно изтощен, за да дойда малко на себе си и да се заема с раните си.
42.
Болките бяха ужасни, но много по-опасен се оказа кръвоизливът. Така и не успях да го спра напълно. От раната на крака ми продължи да се процежда кървава струйка — като сок от презрял плод — гъста, наситеночервена. Някак си успях да наглася турникета — макар че много ми пречеше другата ми рана, онази на лявата китка. Дори успях да стегна здраво бинта. Или поне на мен така ми се стори. Но кръвта продължи да се процежда. Клинът ми прогизна. Кракът ме болеше все по-силно. Усещах трескавото пулсиране на артерията. Нищо не помагаше. По едно време престанах да усещам болката от раната в китката и от одраскването по лявото рамо. Тези две рани само допринасяха за общото ми неразположение. Не бях сигурен колко частиците от горската пръст бяха замърсили раните ми, преди да припадна от болка. Свестих се сгърчен на кълбо в тревата, със свити ръце и крака. Първо загребах с ръце опадалите листа, за да оформя нещо като постеля от меки листа, върху която се тръшнах, прехапал устни, със стиснати зъби. Не беше никак лесно да струпам листака на едно място, но слава богу, не ми беше нужна площ колкото за футболно игрище. Когато дойдох малко на себе си, веднага се заех с огледа на раните по тялото ми, но запасите ми от адреналин явно бяха на изчерпване, защото отново ме връхлетяха пристъпи на отпадналост, редуващи се с разкъсващо болезнени спазми.
Но въпреки че бях порядъчно надупчен, с радост установих, че моят противник в дуела бе стрелял по мен с нормални патрони, а не с много по-опасните патрони с куха бойна глава каквито, между другото, бях използвал аз срещу него. Раната в бедрото ми беше отвор с гладки краища, което ми даваше надежда, че разкъсванията на тъканите ще се окажат минимални.
Все пак имаше и по-добра новина — не бях улучен в торса, макар нещо смътно да ми подсказваше, че и там някъде имам поне още една рана. Страхотният удар в корема, от който бях отскочил назад, се оказа причинен от вражеския куршум, попаднал за щастие в дебелата катарама на кожения колан около кръста ми. После куршумът се е плъзнал наляво, одраскал е края на колана и е пронизал долния край на кобура, закачен под лявата ми мишница. Опипах с пръсти резките по кожения колан. Ако този куршум ме бе улучил само два сантиметра по-нагоре, танците вече щяха да бъдат приключени за мен.
Заех се да затъквам с марля всеки от кървящите отвори по тялото си, който се изпречваше пред замъгления ми поглед. Но не забравях преди това щедро да го наквася с йод. После стегнах превръзката около ранената си китка, макар че това ми струваше доста мъки. Може би ще имам късмет и ще оцелея. Или ще изгубя съзнание. Или пък просто ще лежа тук, неспособен да помръдна, докато кръвта ми изтича в тревата. За да издъхна тук…