— Няма. Само го приспах за малко.
Оди хвана Хедър под ръка.
— Скъпа, не беше нужно да гледаш целия този екшън.
Очите й още бяха разширени от преживения ужас.
— Ела с нас — помоли ме тя, когато баща ми понечи да я отведе към колата.
— Имам още малко работа тук.
— Ама ти какво си намислил? — запита ме тя с най-тревожната интонация, на която бе способна.
— Трябва да разбера защо тези типове са се отнесли така негостоприемно с баща ми.
— И какво ще сториш, ако откажат да разговарят с теб?
Сведох поглед към смълчания квартет, изпонатръшкан в окаяни пози на паважа.
— Ще разговарят. Сигурен съм.
— Да не си посмял да ги нараняваш повече! — задъхано изрече тя, готова да изпадне в истерия.
Това вече ме вбеси. Импулсивно пристъпих към нея, но се спрях на третата крачка. Обърнах се и посочих към Оди.
— А него не го ли нараниха, Хедър? Погледни добре баща ми. Как мислиш? Порязал се е при бръсненето тази сутрин ли? Знаеш ли какво щяха да сторят с него тези негодници, ако бях закъснял само с десет минути? За него трябва да си загрижена, а не за тези чували с лайна. Трябва спешно да го заведеш в болницата.
Погледнах Оди и попитах:
— Ключовете в колата ти ли са?
Той поклати глава, измъкна от джоба си връзката и я подхвърли към мен.
— Синко, аз само се отбих в този магазин, за да проверя дали някой наскоро не е зървал Ферон Саймънс. Но на тези хлапаци не им допаднаха моите въпроси и на свой ред веднага започнаха да ме разпитват. Казах им, че още имат жълто около устата, а те ме сграбчиха и ме повалиха на земята. Удариха ме няколко пъти. Успях и аз да цапардосам единия, но бяха прекалено много за мен.
— Преди десетина години нямаше да се нуждаеш от ничия помощ — отбелязах аз.
Той се усмихна въпреки разкървавената си уста. Тъжна, беззъба усмивка, защото протезата му беше скрита в джоба му.
— Чудя се само защо са толкова загрижени за онзи Ферон — промълви Оди.
— Решил съм на всяка цена да се добера до скривалището му. Започвам търсенето веднага след като ти и Хедър потеглите към болницата.
— Тайлър, моля те… — отново се намеси Хедър.
Погледнах я в очите.
— Погрижи се за татко — промърморих аз недоволно и кимнах към баща ми.
— Да, най-добре ще е да тръгваме — съгласи се Оди. — Внимавай, синко! Един от тях се разшава.
Докато се качваха на поршето на Хедър, аз се обърнах, за да проверя кой точно се беше разшавал.
Здравеняк номер три се поразмърда, но съвсем невинно, опитвайки се да разтрие натрошеното си коляно със здравата си ръка. Но не успя, защото получи още един удар по ръката. Останалите юначаги лежаха проснати в несвяст. Може би само главатарят им скоро щеше да се окопити, но явно още не осъзнаваше какво го бе сполетяло — него и цялата му свита.
Коленичих край номер три, но той дори не ме удостои с поглед, толкова беше сдал багажа. Най-после успях да привлека вниманието му. Как нямаше да го привлека, като сграбчих с шепата си ухото му и без капка нежност завъртях едрата му кратуна към мен. Късите изречения, които процедих на педя от носа му с леден тон, окончателно го свестиха:
— Сега ме слушай внимателно. Много внимателно! Защото няма да повтарям. Ще ти задам няколко въпросчета, а ти ще отговаряш бързо и честно. Иначе ще отпоря това ухо и ще ти го завра в пазвата! Нещо неясно?
Отпуснах леко ухото му, за да може поне да кима. Ала той остана вцепенен. Но това беше за добро. Колкото по-изплашен беше, толкова повече работа можеше да ми свърши. Можеше дори да не се наложи да го осакатявам допълнително.
— Първи въпрос: познаваш ли Ферон Саймънс?
Онзи кимна едва-едва.
— Виждал ли си го напоследък? Да кажем, от седмица насам.
Той се замисли, но накрая поклати глава. Предпазливо, за да не изгуби ухото си.
— А знаеш ли къде се крие?
Още едно кимване.
— Е? Къде?
Пое си дълбоко дъх, но бавно, на пресекулки:
— Сега е при майка си, в Енгълхард. Тези дни ще ходи на лов за диви свине в землището на Ройс Ръклин.
— В Тейлърсвил?
Трето кимване, ала този път придружено с болезнена гримаса. Как иначе, като бях удвоил стискането на пръстите си, за да ускоря мисловната му дейност.
— Хм… Ловът на глигани в имението на Ръклин е скъпо развлечение.
Онзи преглътна сухо, сетне още веднъж. Трябваше да изчакам кльощавата му адамова ябълка да се върне на мястото си.