Татко се опита да се усмихне, но пресните шевове не му позволиха. Махна ми с ръка да се доближа до него. Аз се наведох и той прошепна на ухото ми:
— Откри ли нещо около онзи тип Ферон? — поинтересува се баща ми.
— Да.
— Е, и какво?
— Сега бил зает с кампанията си. Натискал се да го изберат за кмет на Стъмпи Пойнт.
— Винаги е бил хитрец.
— Така е. Добре, ако ти кажа какво успях да надуша, ще ми обещаеш ли да не се впускаш в прибързани разследвания?
— Никога не съм предприемал прибързани разследвания. Исках само да узная нещо за Ферон, но не очаквах, че ще имам такива неприятности. И ти ли имаше проблеми с онези побойници?
— Не. Не мога да се оплача от момчетата. Държаха се много кротко. Но ти допусна сериозна грешка, като не сподели с мен намеренията си сам да разнищиш загадката.
— Добре, добре — заклати глава баща ми. На лицето му, пребледняло след болезнените манипулации, внезапно се появи израз на разкаяние. — И така, какво успя да откриеш?
— Моят осведомител ми подшушна доверително, че Ферон сега бил тъпкан с пари. Затова напоследък решил да се прави на велик ловец и обикалял неуморно ловните полета на щата. Научих, че след два дни ще бъде на лов за глигани в имението около Рокитоп.
— Но това ще се изясни окончателно само ако посетиш Тейлърсвил, така ли? Ще отидеш ли там?
— Налага се да прескоча.
— Тогава и аз идвам с теб.
Поклатих глава укорително.
— Не. Ти ще си останеш до печката, у дома.
— Ще видим. — Той погледна към пейката на отсрещната стена, където госпожица Патерсън внасяше своя скромен принос към замърсяването на околната среда. — Между другото, синко, крайно време е да предприемеш нещо, защото Хедър е много разстроена.
— Да не се шегуваш?
— Много е зле. Нали я виждам. Нервите й са опънати до крайност. Какви са твоите намерения спрямо нея? Сериозни ли са? Или си решил да се позабавляваш с горкото момиче за кратко, а после…
— Нищо чудно точно така да стане.
— Тогава трябва да събереш кураж и да й го кажеш в очите.
— Какво да й кажа?
— Че понякога си бил принуден да постъпваш по-грубо.
— За Корея ли намекваш?
— Аха.
— Татко, нима си забравил, че всичко около онази операция все още е засекретено? Ще бъде нарушение на всички…
— Засекретено? — сърдито изпуфтя той, но лицето му веднага се сгърчи в болезнена гримаса. — Това беше преди толкова много години. Нима се опасяваш, че тя ще се раздрънка пред някого? Това момиче те обича, но днес следобед й се наложи да те види в съвсем друга светлина. Нищо чудно, ако го запомни за дълго. Ако искрено си привързан към нея, длъжен си да й помогнеш да преодолее този шок. Е, ако не си, това вече е съвсем друга работа. Но като твой баща съм длъжен да те предупредя — ако не й обясниш какво става, може да я изгубиш и после да съжаляваш горчиво.
Почти беше прав.
— Решението ще вземеш ти — обяви накрая баща ми и с това прехвърли проблема в скута ми, където, без съмнение, му беше мястото.
— Изпрати я до дома й с нейната кола. Аз мога и сам да се прибера — обади се баща ми.
— Сигурен ли си, че ще се справиш? Да не си омаломощен от упойките?
Той изпръхтя недоволно.
— Никакви упойки не ми сложиха! А сега, да се измитаме по-скоро оттук.
Моят старец е костелив орех. Преживял е толкова много.
— О, по дяволите! Ето че се подви и Етъл! — изруга той, посегна към ръкохватката и припряно завъртя количката.
После още веднъж натисна лоста надолу, но вече не чак така паникьосано.
Нямаше как, оставих го в ръцете на Етъл.
7.
Излегнат в широкия люлеещ се стол от кленово дърво, разположен в ъгъла, аз следях с поглед как Хедър неспокойно пристъпва от едната до другата стена на стаята. От камината до дивана, като винаги заобикаляше внимателно масичката за кафе, отрупана с детски списания и комикси. Щом стигнеше до дивана, Хедър се обръщаше кръгом, точно на едно и също място, като гвардеец от кралската стража, за да продължи към дългата маса за хранене, столовете около която бяха с шарки, наподобяващи пролетни цветя, в тон с десена на дивана.